"Рапунцел, Рапунцел, спусни си косата!" - "Крес", Мариса Мейър || "Rapunzel, let down your fair hair!" - "Cress", Marissa Meyer

English follows.

Ревюто съдържа спойлери за първите две книги от поредицата, за които можете да прочетете тук и тук. Ако още не сте прочели поредицата, затваряйте този прозорец и отивайте да си я поръчате веднага.

Когато беше малко момиче, вещицата я заключи в кула, която нямаше ни врати, ни стълбище.

Добре дошли на един от многото сателити, движещи се в орбита около Земята - но този специално е домът на главната героиня, Крес, в третата част от великолепната поредица "Лунните хроники" на Мариса Мейър. Шестнадесетгодишното момиче няма нищо общо с оригиналната Рапунцел, за която всички знаем, с изключение на дългите ѝ руси коси. Тя е най-добрият лунен хакер и софтуерен инженер, но въпреки уникалната си дарба, съдбата не се отнася добре с нея.

Най-доверената чародейка на кралица Левана я държи затворена в сателита откакто е била на седем години, единствено с малката Крес - компютър, създаден от нея да ѝ прави компания през дългите, самотни часове. Работата на хакерката е да докладва на чародейката новини за Синдер, Вълка, Трън и Скарлет с цел тяхното залавяне, но вместо това тя ги укрива през цялото време без те да знаят.

Междувременно, на кораба Рампион Синдер и компания се опитват да измислят начин да предотвратят сватбата между император Каито и кралица Левана, която не би довела до нищо друго, освен непоправими щети върху цялата планета. Тогава Синдер се сеща за момичето, свързало се с нея по ДИРКОМ-а, и се опитва да намери координатите ѝ. Да стигнат до Крес ще бъде трудно и няма да мине без поражения, но помощта ѝ ще бъде жизнено важна за успеха на цялата мисия. 

source: cresscarswell.tumblr.com

Мариса Мейър спечели сърцето ми още със "Синдер". "Скарлет" отвя ума ми и ме остави безмълвна, сгъната на кравайче в леглото ми с течащи сълзи по лицето, неспособна да затворя последната страница.
"Крес", обаче, ме правеше ядосана от време на време. И си траех. И мислено хвърлях книгата срещу стената. На училище ходих недоспала, на мама казвах "последна глава, шест страници има само", тя заспива до мене, аз тайно се подсмихвам и прочитам още две глави възможно най-бързо, че да не ме усети. Какво да кажа, чета след вечерния си час. Ех...
Любимите ми герои от предишните две книги са се променили до неузнаваемост - от сравнително плоските персонажи, все още не напълно осъзнали сериозността на нещата, в едни зрели и борбени хора. Дори и новата героиня се разви с неочаквано бързи темпове и метаморфозата ѝ беше наслада да се наблюдава. 

Засега това определено ми е любимата част от поредицата. Имаше си от всичко по малко - любовни сцени по средата на епични битки (това мое вечно шипърско сърчице...), красиви описания, обрати. Просто тръпна за финалната книга - "Зима". А фактът, че в края на "Крес" успяхме да видим малка част от новата главна героиня, прави чакането още по-сладко.
И се надявам чакането да си струва, разбира се, защото от 800 страници томче хич не очаквам малко. :)

***

The review contains spoilers for the first and second book. If you still haven't read them, correct this mistake as soon as possible. Go to the bookstore. Right now. Close this tab and visit the nearest bookstore.

When she was just a child, the witch locked her

away in a tower that had neither doors nor stairs.

Welcome to one of the many satellites, orbiting the Earth. But this particular satellite is Cress' prison and the only home she has ever known. Queen Levana's closest thraumatuge keeps her locked in order to get as much information about Cinder, Scarlet, Thorne, and Wolf as possible. Instead of that, she secretly helps them without their knowledge, and never gives a thing away. 

But this isn't Rapunzel as we know her. In fact, the only thing both of these fictional characters have in common is their long fair hair and being kept in a tower (I mean, if by 'tower' you understand a satellite thousands of meters above the Earth's atmosphere...) Not only is Cress an amazing hacker, but she is the best hacker on Luna. Her only company is the computer version of her 10-year-old self. Despite her unique talent, she wasn't destined to live a happy, fortunate life. 

Meanwhile, on the board of Rampion Cinder and company are trying to find a way to stop the wedding between Emperor Kaito and Queen Levana. Cinder remembers a girl who tried to call her through the portscreen hidden in Kaito's android, Nainsi. Reaching Cress will be difficult, but the entire crew needs her help to succeed in their difficult mission.

source: thaliagraced.tumblr.com

Mrs. Meyer won my heart with her debut novel. Scarlet totally blew me away and left me curled in a fetal position in my bed, crying my eyes out.
Cress, my friend, was different.
I got angry. I mentally threw the book against the wall because, tell me, how can someone be so dumb?! These dumb decisions eventually lead to unexpected plot twists that made me stay awake for another, ehm, hour, when I was supposed to sleep because I'm still a student and I need a lot of sleep. Eh, I read past my bedtime, blame me, Mom. Yes, I did read two more chapters although I'd promised you that was my last one. Fight me.
My favorite characters have grown up a lot since I last read Scarlet more than four months ago. Back then, they were rather one-dimensional, while now... Now we have true revolutioners, brave, smart, and fucking kick-ass. Even the new character changed from a pretty naive and fragile girl, to a strong woman ready to destroy Luna. Her metamorphosis was pleasure to observe.

So far, this is definitely my favorite TLC installment. It has absolutely everything - from beautiful descriptions, to love scenes in the middle of epic, action-packed battles (they are cute when needed! Dont'judge me.) 
I can't wait to finally pick up Winter. I've already set up my expectations pretty high. I mean, it's a solid 800-page monster, there's a ton of things that need to happen!

"Aristotle and Dante Discover the Secrets of the Universe" by Benjamin Alire Saénz

I haven't read that many books as a lot of people like to think. But I've read enough to know that, sometimes, this very weird combination of ink, paper, all of the 26 letters of the English alphabet, and the different punctuation marks can entirely fuck you up, break your heart, scatter your brain, make you weep like a gigantic baby. You still love them, though - after all, if a book has affected you this way, it's impossible for it not to stay with you till the end of your life.

I opened the PDF file on my phone out of complete boredom. Read the first sentence. Then read the second one.

"It's Sunday, you need to go to bed early."

"But Moooooom, can't you see I'm reading!"

My mother gave up on me eventually. You simply don't make a bookworm put their book down. Especially when the book has completely absorbed them to the point of forgetting the surrounding world.

"Aristotle and Dante Discover the Secrets of the Universe" is the story of two Mexican American boys and their beautiful, strong friendship.

Aristotle Mendoza is a quiet 15-year-old guy who has decided to shrink inside himself. He has no friends, everything bores him to death, he is miserable. On one hot summer day, Ari decides to go to the swimming pool, although he can't swim. Who knew the boy who was going to change his life, was going to be there to teach him how to swim. 

Ah, Dante - the smart, caring, Dante, Dante who loved poetry, Dante with his great sketches. Dante, Dante, Dante.

As Dante was watching me search the sky through the lens of a telescope, he whispered, “Someday,

I’m going to discover all the secrets of the universe.”

That made me smile. “What are you going to do with all those secrets, Dante?”

“I’ll know what to do with them,” he said. “Maybe change the world.”

I believed him.

Have you ever met someone with whom you just have this natural click; conversations never feel forced, silence is never awkward, and you think you're basically soulmates? Ari and Dante are like that. 

Have you ever read a book where you associate with the main character so much, you can predict their future actions and their thougths? Because, swear to God, I am so Ari. And thanks to him, I got to know myself better.

There is something so comforting about this book. 

Maybe it's the writing style - there is so much beauty in the short sentences, in the dialogues and the sometimes repetitive lines; Benjamin Alire Saénz made me feel at home all the time - which, to that day, only J. R. R. Tolkien and Ray Bradbury had succeeded at.

Maybe it's the realistic characters. I'm still not over the fact that I will never see any of them. Goddammit, fictional literature.

Maybe it's the plot - or the lack of it, depending on how you look at it. The book is kind of like a journal, and a very messy one, exactly like the mind of a teenager.

Do I recommend this book? Absolutely. Just not to everyone.

Do not read Ari and Dante's story. Unless, of course, you're willing to turn reading into a sob fest, and have a ton of highlighters next to you, because almost every single line is worth highlighting.

Most importantly, do not read Ari and Dante's story unless you're ready to open your mind heart for those two boys, as they did for each other.

NaNoWriMo, успехи и провали

Не, това не е мираж - аз... публикувам пост. Уау. Еха.

Ако следвате моя блог, значи следвате и блога на Ева (а ако не го следвате, ви хвърлям стотици злобни погледи) и сте разбрали, че тя е гордостта на малката ни book blogger community, тъй като победи в NaNoWriMo - или, на чис' български, Национален месец за писане на роман. Т'ва не звучи и наполовина толкова яко, колкото нанораймо.

Навих доста хора да пишат с мен, а мен ме нави американецът, който преподава в училище (и който ми даваше да пиша в часовете му, preach). Но въпреки че имах толкова амбиция в началото, познавам се прекалено добре и знаех, че ще изчезне след няколко дни. Права бях. Три дни подред покривах the word goal - 1667. Но следващите четири дни бяха кошмарни и дори и да си отнемах от съня, за да пиша, едва стигах хиляда думи и Вик и Зин ме умоляваха да си лягам.

Общо взето, останах с 6703 думи общо и още-някакви-си-там думи, написани в тетрадката ми по английски, докато другите гледаха The Breakfast Club.

Дойде ред на частта с успехите. За нея ми е най-трудно да говоря.

Като една истинска Дева - не просто със зодиакален знак Дева, ами и асцендент - аз съм перфекционист до мозъка на костите си*. Сърцето ме заболяваше като погледнех часовника и видех, че полунощ наближава, а аз съм на половината на 1667, о, Боже господи, Михаела, как смееш да си толкова далече от целта, засрами се!

НО!!!

В writer's block съм от... бе, много време. Пиша от дъжд на вятър и под дъжд на вятър имам предвид "пиша толкова често, колкото вали в пустинята". Не се гордея. 
6703-плюс-още-малко-които-така-и-не-бяха-преписани-от-тетрадката-по-английски-на-уърдовския-документ обаче са много по-добре от нула думи за няколко месеца. Всъщност, не са "добре". Добре е слаба дума, а аз съм си забранила да използвам слаби думи. Невероятно е. Изумително. Великолепно (обичам тази дума). Превъзходно. 

Създадох трима нови герои, които обичам с цялото си същество, нищо че съм им създала прекалено много проблеми; създадох и един куп второстепенни и n-степенни герои. Някои изпълват сърцето ми, други искам да ударя с юмрук в лицето. Нормално. Част от процеса е. 

Процес, който не успях да завърша.

Обаче за да звуча по-оптимистично: процес, който съм щастлива, че изобщо започнах.

NaNoWriMo ще има и догодина. Кой знае - може пък догодина да спечеля. Или поне да стигна 10 000. Ще съм доволна и от двете.

Дотогава, ще опитвам да пиша по-често. Аз това го обещавам постоянно, вие решете дали ще ми повярвате. Ама работя ли върху поема в момента? Работя. И се гордея с поемата си и 6703+ думи, стоящи в лаптопа ми.

Мно'о ви здраве,

очаквайте мастърпост за учебната година досега. 

Спойлер: девети клас е малко гаден.

("But I haven't taken the test."

"You're a bad person." 

"I was with you in Rousse when my class took the test."

"Yeah, you're a bad person."

"So are you."

"The next time I'll take the test with us and you'll do it on the bus."

"Okay, English is easy."

[sassy look] "I'll give you a test in Chemisty."

[returns sassy look] "Great, I'm freaking good at chemistry."

[look of victory] "I'll give you a Bulgarian test on The Iliad then."

[cries] "NOOOOOOOOOOOO.")

*Дори линиите на ръката ми могат да докажат перфекционизма ми. За гледането на ръка ще ви разкажа в мастърпоста. 

"Куидичът през вековете" от Кенилуърти Уисп (Дж. К. Роулинг)

"Хари Потър" е поредица, която, веднъж прочетена, остава с теб завинаги. Затварянето на задната корица на "Даровете на смъртта" е болезнено преживяване, защото никога няма да спреш да искаш още и още от великолепния свят на Дж. К. Роулинг. Всеки фен е доволен да получи нова доза любопитни факти, без значение дали ще е пост в Туитър или нещо в Pottermore.

Чудите се откъде се е появил сничът? Дали куидичът е известен и в други страни? От кога изобщо датира? Тази малка книжка съдържа отговорите на всичките ви въпроси за този невероятен и изключително важен за магьосници и вещици навсякъде по земния глобус спорт - и то само в стотина страници!

"Куидичът през вековете" е точно копие на книгата от библиотеката в Хогуъртс - на първата страница дори има списък с учениците, които са я заели, заедно с предупреждението на изключително строгата библиотекарка Ирма Пинс. Така че при заемането, т.е., закупуването, на книжлето, грижете се изключително много за него, за да не ви застигнат най-сериозните наказания.

Деничке, мерси за чудесния подарък! :D

Книжлето връща спомените от първото четене на поредицата и разсейва за час-два. Това, което ми хареса, беше възможността надникна в света на "Хари Потър" под друг ъгъл, тъй като реално, без да си чел "Куидичът", знаеш само основните правила на играта.
Не мога да кажа, че определено е грабваща и завладяваща, но я препоръчвам на всички истински фенове на куидич (тъй като това е един абсолютно истински спорт и никога няма да ме убедите в обратното). 

"Писма до мъртвите с любов" на Ава Дилийра

 Trigger warning for r*pe, domestic violence & death.

 Колко често една книга ви влиза под кожата без да се усетите, разтърсва ви до основи и, четейки, я усещате все едно писана за вас? Точно това ми се случи с "Писма до мъртвите с любов".

 15-годишната Лоръл получава за домашно по литература да пише до мъртъв човек и тя избира Кърт Кобейн - гласът на цяло едно предишно поколение. Споделя му за починалата си вече от година сестра, негова голяма почитателка; за първата голяма любов, за новите си приятели, разпадналото ѝ се семейство. И от едно обикновено домашно, скоро цялата ѝ тетрадка бива изписана с писма до, вече мъртви, известни личности, което за нея изглежда като единственият начин да се освободи от мислите, тормозещи съзнанието ѝ.

 Както пише и на задната корица, книга като тази определено се подарява с няколко музикални албума, стихосбирки и много филми и определено с един тон носни кърпички, защото "Писма до мъртвите с любов" ще ви хване за гърлото и ще забие нокти в него. Книгата изважда на показ най-големите проблеми, през които един тинейджър може да мине, и най-страшните мисли, които могат да минат през главите им ни. Доста трудно се говори за този тип книги, защото сякаш са докоснали онази част от теб, която никой не се предполага, че може, камо ли пък да улови толкова добре. От трепетите на първата любов до трудността на това да поддържаш приятелства, когато ти самият стоиш на ръба и усещаш как всеки момент можеш да се подхлъзнеш и да паднеш в бездна, от която няма измъкване; до разбитите семейства, които просто вгорчават нещата още повече.

 Въпреки че в крайна сметка мнението ми за книгата не е толкова негативно, не мога да не засегна и нещата, които смятам, че можеха да бъдат подобрени. Първата половина от книгата, макар и самата тя да ме беше завладяло от първото изречение, ми се стори доста плоска откъм стил на писане и създаване на героите. Проблеми като хомофобията, ментални заболявания и възстановяване след потенциален опит за изнасилване можеха да бъдат адресирани далеч по-добре, както можеха да бъдат развити и LGBTQIA+ героите в книгата, а не само да има няколко сцени, в които те биват представени. Не харесах начина, по който Мей ни беше показана като перфектно същество, нито идолизирането на хората, до които Лоръл пишеше писмата си. Далеч не смятам, че това са незначителни забележки, което доведе и до по-ниската ми оценка в Goodreads, когато книгата имаше толкова потенциал.

 Обаче параграф след параграф, писмо след писмо, вече не различавах реалността от художественият свят, създаден от Ава Дилийра. И плаках, и се смях, и отбелязвах толкова много цитати, че копието ми, предоставено от издателство Софтпрес, набъбна с един-два сантиметра. Осъзнаването на недостатъците не провали четенето ми, дори напротив - обичам тази книга въпреки всичко. Защото когато намериш книга, която кара сърцето ти да препуска един удар и всяка дума носи най-силният емоционален заряд на света, знаеш, че авторът си е свършил работата, а дебютът на Ава Дилийра е просто поразителен.

"Огнената наследница" на Сара Дж. Маас

Ревюто съдържа спойлери за първите две книги от поредицата. Техните ревюта можете да прочетете тук и тук.

Тя беше наследницата на огъня и пепелта и нямаше да преклони глава пред никого.

 Селена сега броди из улиците на Вендлинската столица Варис - препича се на слънце, яде тегия и пие отвратително, кисело вино. Сегашната ѝ мисия е да убие наследника на трона на Вендлин Галан Ашривер, но това е само за пред Краля на Адарлан. Истинската ѝ задача и единствената причина тя да е далеч от обичните си, е да намери Ключовете на Уирда и да намери отговори на въпросите, които мъчат съзнанието ѝ от години.

 Ала отговори няма да получи толкова лесно. От нея бива изисквано да се изправи срещу миналото си и да осъзнае товара, който носи върху плещите си. Селена разбира, че е невъзможно да бяга от истинското си Аз вечно. Тя трябва да опитоми древните сили, които спят в нея от цяло десетилетие, и да се пребори с най-големите си страхове. А този, който ще ѝ помогне, е сякаш първият истински приятел, който тя е имало от много, много време...

 "Огнената наследница", макар и не толкова добра, колкото "Среднощна корона", бързо си спечели място в сърцето ми с разкошните легенди, които Емрис разказваше пред огъня в кухните; безпощадните и жадни за кръв вещици; героите, които пребориха собствените си демони и се изправиха пред най-големите си страхове; великолепните описания на места, които само си мечтаеш да бъдат истински. Единственият недостатък на книгата беше бавното развитие на действието в началото и прекаленото разточване на събитията на места, особено към края, но за сметка на това имаме съсредоточаване върху самите герои - нови и стари -, което много ми хареса.

 В 560 страници Сара Дж. Маас е успяла да побере продължението на пленителната история на Селена Сардотиен - жена, която се е върнала от тъмната бездна на душата си, за да се прероди в разумната и несломима кралица, която е трябвало винаги да бъде. А с верните ѝ приятели рамо до рамо с нея, никой няма шанс срещу нея в битката ѝ с тъмните сили, заплашващи цяла Ерилея.

Хиляди благодарности на Егмонт за копието!

Историята зад "И заживели щастливо": "Островът на изгубените" на Мелиса де ла Круз || The story behind "And they lived happily ever after": "The Isle of the Lost" by Melissa de la Cruz

Огледалце, огледалце на стената, кой е най-злият на Земята?

Една огромна част от детството ми бяха филмите на Дисни, които съм гледала по сигурно десет-двадесет пъти. Нямах нищо против историите за безпомощни принцеси, спасени от принца на бял кон, нито да знам, че в края доброто винаги ще възтържествува. Но пораснах. Сега като знам, че зад действията на злодеите има мотиви, те са ми някак по-интересните, а принцесите ми станаха скучни и сега предпочитам да чета за силни и борбени жени, които разбиват стереотипа, че си или само умна, или само красива.

В тази книга има от всичко това по много.

Въпреки че отначало нямах особено намерение да чета най-новата книга на Мелиса де ла Круз - "Островът на изгубените" - Егмонт ми дадоха великолепната възможност да я прочета преди издаването ѝ, за което много им благодаря.

Някога чудели ли сте се какво се случва със злодеите след "и заживели щастливо"?

През погледа на Мелиса де ла Круз и Дисни изглежда така: Крал Звяр и Кралица Бел управляват Съединените Щати на Аурадон - място на вечно щастие и почти може да се нарече рай.

На Островът на изгубените живеят всички злодеи - някои дори върнати от отвъдния свят, за да продължат да страдат. Историята се разказва от гледните точки на децата на четирите най-големи злодеи. Мал е дъщерята на Злодеида, Джей е синът на Джафар, Карлос е синът на Круела де Вил, а Иви - дъщерята на Злата кралица. Целият им живот се състои в това да докажат, че са като родителите си - зли, без капчица милост в сърцата им, изгнили, но за съжаление не спират да се провалят в това си начинание. Преди да се появи нещо, което може да докаже покварата в сърцата им...

Книжката е перфектна за разпускане и изключително лесна за четене, за което помага оригиналния сюжет, прекрасния стил на писане и многото забавни, очарователни моменти. Не мисля, че има начин да останеш безразличен към който и да е от героите, които сами по себе си за мен са уникални и прекрасно развити. Те са извън стереотипа по всеки параграф, но за това можете да прочетете повече тук.

Бих препоръчала "Островът на изгубените" не само на по-малките, ами и дори и на вече порасналите деца. Мелиса де ла Круз има силата да накара всеки да се посмее и може би дори мъничко да си поплаче от носталгия към детството. 

Прочетете ревютата и на Ева, Елена, Кая и Ана! :)

***

Mirror, mirror on the wall, who's the baddest of them all?

Disney was a huge part of my childhood. I've watched The Lion King way too many times to

remember the exact number (and Mufasa's death still makes me sad just thinking about it). I always hid my face behind a pillow whenever I saw the Evil Queen from Snow White. I kept dreaming of Fairy Godmather from Cinderella. But I never really thought of what happened to the villains. I was happy to see them die. I was happy to see good winning over evil again and again, and again.

In "The Isle of the Lost", USA - United States of Auradon - is a happy, heaven-like place, ruled by King Beast and Queen Belle. Twenty years ago, King Beast brought back to life all the villains, banished them to the Isle of the Lost under a protective dome and cursed them to live without magic. The story is told by Mal, daughter of Maleficent; Jay, son of Jaffar; Evie, daughter of the Evil Queen; and Carlos de Vil, son of Cruela de Vil. Their whole life is trying to please their parents' only wish - to be as evil as they once were.

This is a perfect read for anyone who wants a breath of fresh air from all the repetitive books that keep being published. The book is easy to read, thanks to the unique plot, the beautiful, even enchanting, writing style, and the characters you cannot help but fall for.
I recommend "The Isle of the Lost" to every hardcore Disney fan and every adult who is still a child deep inside his/her soul.

Хората четат все по-малко?

Във Фейсбук имаме един голям чат за book bloggers. Малко по-рано днес някой изпрати статия, контрираща твърдението, че все по-малко хора четат и всички задружно се съгласихме, че четящите НЕ намаляват. Напротив - увеличават се, и то драстично.

Въпреки че смея да се нарека редовен читател от едва две години, от мъничка се помня с книга в ръка. Бях хвалена от възрастни заради това, че чета. Все още съм най-често запомняна с тази ми черта - дотолкова, че когато през пролетта посетих старото ми училище, за да "рекламирам" ЕГ, старата ми учителка по труд и техника ме попита "Нали все още четеш толкова много?". Стана ми хубаво, защото точно тази учителка ме надъха да прочета "Баскервилското куче" на Артър Конан Дойл, сега една от най-любимите ми книги.

Но заедно с въпросите "Можеш ли да ми препоръчаш книга?" и "Нали все още четеш толкова много?" чувам още нещо, казвано най-често от "интелигентно възвишени" личности: "Хората четат все по-малко, похвално е да четеш."

Допреди една година щях да се съглася с вас и да се оплаквам за липсата на читатели. Сега ви се присмивам на "възвишеността"  и "интелекта". Присмивам ви се на това, че намирате четенето за дейност, присъща само на едни такива сноби като вас, и все пак продължавате да се оплаквате, че никой не четял.

Най-известните Booktubers имат десетки хиляди абонати, някои дори са стигнали сто хиляди. Фейсбук групата "Какво четеш" достигна над 20000 члена за краткия период от една година. Следвам редовно около двадесет български книжни блога и се старая да откривам все повече. Аз и още няколко блогърки създадохме страница във Фейсбук на книжна тематика и сме близо до 400 харесвания за по-малко от седмица. Когато се разхождам в парка в Силистра, виждам четящи хора. Когато пътувам с автобуса, виждам четящи хора, които, като мен, увлекат ли се още малко в книгата, ще си пропуснат спирката. Заемала съм копието ми на "Вината в нашите звезди" на петима човека; заех "Задната къща" на бившата ми госпожа по музика, а тя ми даде "Книга за операта".

Джон Грийн и Е. Л. Джеймс върнаха хората в книжарниците, за добро на света и за ужас на литературата. Но може би някой друг път ще говоря за проблемите ми с тях. Е-четците скоро едва ли ще заменят хартиената книга поради редица причини, но благодарение на съществуването им чета повече.

Не, литературни сноби, хората НЕ четат по-малко. Хората четат все повече и повече. Литературата е станала по-разнообразна. Благодарение на технологиите, за които другите някои толкова роптаят, мога да чета в таксито или в автобуса, докато чакам на спирката или на дълга опашка - възможностите са безкрайни.

Литературата е оцеляла толкова, толкова дълго - и скоро няма намерение да умира.

"Вдъхновения" - 19.08.2015г.

 "Фотографията - това е изкуството да наблюдаваш." А аз винаги съм наблюдавала заобикалящия ме свят. 

Присъствах на третата изложба на Мила от The World Through My Lens, която се случи на 19-и август - световния ден на фотографията. Каква по-перфектна дата за събитието?! Редакторът на списание HUMANUS, Димитър Пецов, организира цялото събитие с помощта и на Регионална библиотека "Партений Павлович", а отделно ме покани да вляза и в ролята на "журналист".

Вдъхновението, идващо от снимките на Мила, изпълни целият първи етаж на библиотеката. За пореден път се убедих не само колко страхотна и свежа личност е, а и също, че Силистра е дом на много талантливи, очарователни хора.
Повече снимки можете да видите в нейния блог.

Приказен каменен свят

Сто години самота

В този край на света вятърът люлее нивите

Рила пее

Слънца, пламтящи в небесата

Пролетно пробуждане

Златна Добруджа

Пожелавам още много успехи на Мила и, разбира се, още много изложби. И дано скоро са извън територията на Силистра. :)

Пробуждането на Селена Сардотиен: "Среднощна корона" от Сара Дж. Маас || The awakening of Celaena Sardothien: "Crown of Midnight" by Sarah J. Maas

Ревюто съдържа спойлери за първата книга от поредицата - "Стъкления трон". За нея можете да прочетете тук. Копието ми е предоставено от издателство Егмонт, за което много им благодаря.

 Селена Сардотиен вече е кралският шампион и служи на короната като асасинът на Адарлан - тайното и смъртоносно оръжие на краля. Но никой не знае нейната тайна - тя не убива. Душата ѝ се разкъсва между любовта към най-близките ѝ и задълженията.

 След десет години унищожение и забрана на магията в кралство Адарлан, тя бавно започва да се пробужда. Дориан го усеща, Селена също. Не знаят в какво ще се забъркат.

 "Среднощна корона" е книга, която меко казано обичам в момента. Изумена съм от драстичното развитие на героите само за една книга. Дориан сега не е просто заслепен от любов младеж - в негово лице виждаме истински достоен престолонаследник, готов да се бори срещу деспотството на собствения си баща. Той вече не е в неговата сянка. Същото важи и за Селена - тя най-накрая се превърна в героинята, която очаквах да видя в "Стъкления трон". Миналото ѝ е мрачно, но бъдещето ѝ далеч не изглежда такова. Осъзнала важността си, тя е готова да се бори. За себе си. За обичните си. За Ерилея.

source: maixsa.tumblr.com

 Действията в света на Сара Дж. Маас сега не се въртят само около Рифтхолд и Ейлве. През целия ход на книгата читателят научава за историята на кралство Терасен и благородническите родове, кралският двор на Вендлин, вещерските кланове и религията Уирда.

От 2.5 звезди на първата книга към 4 на втората. Все още имам някои проблеми с поредицата, но "Среднощна корона" беше перфектното продължение. Очаквам с нетърпение да прочета третата книга и после като всички останали да очаквам издаването на четвъртата в началото на септември.

Пазете се от Селена Сардотиен. Яростта в нея е пробудена и не се страхува да отмъсти на всички, които са ѝ причинили зло. 

~

 Celaena Sardothien is the King's Champion now, and Adarland's secret weapon. But while she is playing loyal to the crown, she is keeping a secret from everybody - she fakes the death of her victims. And this puts the lives of her beloved ones in jeopatrdy. Her soul is torn between duty and love; between the wish to save her own life and the life of those she cares the most.

 Ten years have passed since the King of Adarland outlawed magic but it is slowly awakening. Dorian and Celaena can feel it. Little do they know what will happen once they start messing up with magic.

Crown of Midnight was definitely worth reading. Throne of Glass left me disappointed but somewhat still intrigued. I wanted to know what will happen, and after everybody kept telling me how much better the second book was, I drowned into the world of Erilea once again.

 Boy, did I love it.

 The huge character development left me amused with how much can be done in just a single book. Dorian isn't just a lovesick youngster anymore - he is the true Crown Prince and a true Havilliard. Grown up from his father's shadow, he can take decisions on his own. He fears no one, not even the King, and he is going to rebel against him. Celaena is finally the character I wanted her to be in the first book - not the perfect assassin, but a reliastic person. We get to know her past and the way it has shaped her, and even though it's dark, her future looks bright. Celaena has realized how important she is and is ready to fight. For herself. For her beloved ones. For the world of Erilea.

We also learn the history of the different kingdoms, not only what's going on at the Palace. It isn't only Adarland - it's Terrasen, Eylwe, Wendlyn; it's the religion of Wyrda and the Witch clans. 

From 2.5 stars to 4. I still have some issues with the series, but Crown of Midnight is a perfect sequel. I cannot wait to read Heir of Fire and then the newest book in the series, yet to be released - Queen of Shadows.

Когато Червената шапчица срещне Пепеляшка: "Скарлет", Мариса Мейър (Лунните Хроники #2) || Red Riding Hood meets Cinderella in "Scarlet", Marissa Meyer (The Lunar Chronicles #2)

Рецензията съдържа спойлер за първата част от поредицата - "Синдер". За нея можете да прочете тук. Благодаря на "Егмонт" за книгата!

 Червената шапчица сега се казва Скарлет Беноа. Живее във фермата на баба си - Мишел Беноа, - а тя е изчезнала безследно преди почти три седмици.

Големият лош вълк е уличен боец и се подвизава просто като Вълка. Той има нужната информация за Мишел Беноа и може да помогне на Скарлет. А може би ще я въвлече в нещо дори по-голямо, свързано с дългогодишно пазени тайни.

 Междувременно, след като Синдер разбира, че е изгубената принцеса Селена, успява да избяга от затвора с помощта на доктор Ърланд и се среща с Капитан Трън - саркастичен, забавен и малко глуповат, но притежава космически кораб, с който могат да избягат.

 Император Каито - сега по-отговорен и зрял - се опитва да открие бегълката, за да предотврати война между Луна и Земята, но безуспешно. Съдбата на Източната република зависи от него.

source: arobynnhamel.tumblr.com

 Докато "Синдер" беше впечатляващо начало за поредица, "Скарлет" беше изумително продължение, което ме остави без дъх, четейки. Един възел се разплете, за да се заплете друг след него. Един проблем решен, за да се появи нов. Отношенията между Земя и Луна са по-обтегнати от всякога, а този, който е готов да възстанови мира, все още не може да осъзнае товара, който носи върху плещите си.

 Няколко дребни недостатъка бяха развитието на новите герои, най-вече Скарлет, върху чиито мисли, чувства и предистория можеше да се наблегне още малко, както и новия любовен интерес, който от малки искрици премина във фурия от чувства, но пренебрегнем ли тези дребни детайли, книгата е близо до съвършенството.

 Две абсолютно различни главни героини. Две абсолютно различни истории. Това е научно-фантастичният преразказ на приказния свят, с който сме израснали. И резултатът от сливането на така любимите ни истории е повече от брилянтен.

+++

This review contains spoilers for "Cinder". You can check out its review here.

 Red Riding Hood is now Scarlet Benoit. She lives with her grandma - Michelle Benoit - in her farm. But now Michelle is missing without a trace and it's been three weeks since Scarlet last saw her.

 Big Bad Wolf is a street fighter and they call him the simple Wolf. He has the information Scarlet needs to find her grandma and can help her. But Scarlet is going to reveal long-kept secrets for her family, her past, and even her true self.

 Meanwhile, Cinder - or shall we say Princess Selene - is thinking of ways to escape from prison. There she meets Captain Thorn - sarcastic, funny, and kind of stupid. And has a spaceship to help them escape.

 Kaito, the new emperor of the Eastern Commonwealth, is trying to find Cinder - but unsuccessfully. Queen Levana is threating the Earth with war. The destiny of the country depends on the emperor. Is Kaito going to make the best decisions, like his father did?

source: inkyopinions.tumblr.com

 "Cinder" was a great first installment. "Scarlet" is ready to blow your mind. One problem was solved for another to show up. Secrets were revealed one after another. 

 The new characters could've been developed a bit better, especially Scarlet whose backstory we barely know. Same goes for the new couple - from almost no emotions at all, the love exploded, which felt a bit unrealistic. But despite these small problems, this sequel was close to perfection.

 Two absolitely different main heroines. Two absolutely different stories. This is the sci-fi retelling of the fairy-tales we've grown up with. And the result of mixing them is more than brilliant.

"Всички наши места" на Дженифър Нивън

Отварям книгата за първи път, чета първото изречение. Стомахът ми се свива и усещам буца в гърлото си...

Бележка към себе си: спри с високите очаквания към книгите.

Сега късам бележката на много малки парченца, оставям я настрани и мислено пиша една нова с всички хубави неща за "Всички наши места".

В Индиана, на шест етажа от земята, от едната страна на камбанарията е застанал Тиодор Финч. Шантавелкото. Всеки ден в главата му има нова идея за самоубийство, но всеки ден намира нещо ново, което да придаде смисъл на живота му.

От другата страна на камбанарията е Вайлет Мърки (въпреки че скоро ще получи ново име.) Преди пълната с живот съавторка на уеб-списание, сега прекършена след смъртта на сестра си, е на път да сложи край на живота си.

В този момент Финч я вижда и спасява живота ѝ. Дали срещата им е била съдба никой не знае, но е променяща и за двамата. Момиче научава тайните за живота от момче, което търси начини да умре.

source: www.existing-shadows.tumblr.com

Приятелството им започва с правене на общ проект по география - обикаляне на Индиана и търсене на чудесата ѝ.

След високите мнения на Айви, Зин и Ева наистина очаквах тази книга да ме остави без дъх и да ме промени поне малко, но за съжаление нищо такова не стана. Напомняше ми на книгите на Джон Грийн - с изключение, че беше няколко идеи по-добра. За първи път срещам добри и точни описания на ментални заболявания - нещо, което напоследък е често срещано в YA литературата, но никога представено достатъчно добре. Засегната е и темата за домашното насилие, въпреки че можеше да е разгърната малко повече.

Щастието, странно как, струи от страниците. Съществува във всеки един цитат, изпратен от Финч или Вайълет и във всяко едно посетено чудо - защото "не е важно какво взимаш, а какво оставяш", а те оставят спомени и наслада от познанство, което нямаше да съществува, ако те не бяха живи.

Не харесах книгата толкова, колкото ми се искаше, но "Всички наши места" е наръчник как да търсиш и цениш живота и аз го следвам. Ценя живота, местата около мен, които може да са грозни за някои, но не и за всички, и символите. Още повече се научих да гледам за символи, защото най-дребното нещо в точното време, на точното място може да промени живота ти.

Every pencil holds a promise: "The Promise of a Pencil: How an Ordinary Person Can Create Extraordinary Change", Adam Braun

"The Promise of a Pencil: How an Ordinary Person Can Create Extraordinary Change" is:

1. The first nonfiction book I've ever read;

2. The first book for mandatory reading I've ended up enjoying;

3. One of the most inspirational books that exist out there.

"Every pencil holds a promise" - that's the fourth mantra out of the thirty different ones in the book. Everything starts with Adam Braun traveling through India in 2006 and asks a boy the same question he has asked other children in other countries before: "If you could have anything in the world, what would you want the most?"

The boy answers: "A pencil."

A pencil that is a portal to creativity for someone who has never been to school. The moment Adam gave this boy the pencil he had in his pocket, a whole organization was born - "Pencils of Promise". And it began with just $25. 

Now more than 300 schools are built all around the world.

Not an ordinary book, I tell you. It brings positivity back to those who have lost hope, and celebrates happiness. It is written for those with revolutions in their hearts and dreams so big, they scare them a little bit. But that just shows these dreams are ready to become goals.

"The Promise of a Pencil" teaches its readers that they aren't too young to change the world because Adam Braun himself was in his late twenties when he started the organization.

“You may be safe, but I am free.' Take advantage of the freedom that comes with your youth. Inhale life, exhale fire, and embrace the late, sleepless nights, because that's when the magic happens- when everyone else is asleep and you're awake thinking about the world as it is, and the world as it would be. Make the most of those moments," I said forcefully. "And in the coming years people will tell you that you're too young to change the world. I'm here to tell you, that's fucking bullshit.” 

Красивите лъжи в "Тайната история" на Дона Тарт || The beautiful lies in "The Secret History" by Donna Tartt

 През 2015 чета по-малко. Не знам дали се дължи на застоя, обхванал ме от няколко месеца, или нещо друго, но знам, че захвана ли се с книга и не я ли пусна, то не съм я прочела случайно. "Тайната история" на Дона Тарт не просто се нареди сред любимите ми самостоятелни романи, но и сред книгите, които смятам, че всеки трябва да прочете поне веднъж. 

 Сюжетът е елементарен. Ричард Папен е отегчен от живота си в Калифорния 19-годишен младеж. Записва се да следва в престижен колеж в Нова Англия, където, поради влечението си към Древността, става част от група студенти, изучаващи древногръцки. Учителят им е ексцентрик и рядко приема ученици. В началото са били само петима - близнаците Камила и Чарлз, Едмънд "Бъни" Коркоран, Хенри Уинтър и Франсис Абърнати - мистериозни, богати, красиви, интелигентни.

 Разказана в ретроспекция от името на Ричард, това е историята на петима убийци, чиято жертва е Бъни Коркоран. Но не попадайте в капана на разказвача, който не само, че е непоправимо голям лъжец, но и заличава недостатъците на петимата ученици и ги издига на пиедестал по време на цялата книга. Задача на читателя е да избяга от авторската клопка като чете между редовете, но това е невъзможно. Дона Тарт не ви позволява да мразите героите, докато не дойде края на книгата, където вие оставате с отворени уста, абсолютно объркани как може да сте харесвали такива чудовища.

 "Тайната история" е не просто доказателство за брилянтността на авторката - това е изследване на човешкия начин на мислене и неговите граници. А междувременно, с всичките си препратки към древни текстове и богати описания, е наслада за сетивата на интелигентния човек.

***

 This year I don't read as much as I used to. I don't know if it's due to a reading slump or something else. but everything I've read in 2015 so far has either turned into a new favorite book or at least something near favorite.

 "The Secret History" is much more than a new favorite standalone novel. It's a book I'll never stop recommending because people need to read Donna Tartt's extraordinary work at least once in a lifetime.

 The plot is simple. Richard Papen is a 19-year-old young man, bored with his life in California. He decides to enrol in a small, prestigious univerisety in New England. Thanks to his interest in the Old World, he becomes part of an eccentric teacher's class that consists only of the fraternal twins Charles and Camilla, Edmund "Bunny" Corcoran, Henry Winter, and Francis Abernathy - all mysterious, rich, intelligent, and mesmerizingly beautiful.

 The story, narrated by Richard, tells the story of five murderers and their victim - Bunny.

 Be careful not to fall into Richard's trap, though. Not only is he a liar, but he also doesn't stop to put all of the students on a pedestal throughout all the 559 pages of the book. It's the reader's task to realize who the real characters are by reading between the lines, but it's impossible to deny that, at some point, you've started to love them. Just don't forget that at the end Donna Tartt will crush your soul when she reveals the true nature of the characters Richard once worshipped.

 "The Secret History" isn't just a proof for Tartt's brilliance - it's an investigation of a person's way of thinking and his own limits. And meanwhile, it's nothing but a delight for the soul with this beautiful descriptions, references to ancient works, and rich metaphors.