Wednesday, November 2, 2016

Животът тотално си заслужава

Здравейте, може би след този пост отново ще изчезна за дълго време. Може би не. Много ми се спи в момента, но попаднах на този tumblr пост и реших, че посочените причини са недостатъчни и определено има още много по-добри. Самата тема ми е адски болна и тези, които ме следят по-редовно, са наясно, че на daily basis проповядвам търсенето на щастие навсякъде около нас. (Заради което и отивам на национално състезание. Не че се хваля, де.)
Така че: ето ви причини да живеете. Не знам колко ще станат, защото за пореден път пиша пост по НИКОЕ ВРЕМЕ, сякаш пък времето не е просто концепция, създадена от обществото, И НАИСТИНА МИ СЕ СПИ. Но съм болна и утре не съм на училище, така че мога да стоя доколкото си искам. Ха.

Спойлер: в крайна сметка, оказаха се седемдесет и шест причини. Или, на роден силистренски, сеемсе и шес.

1. Завинаги и винаги, и винаги, и ВИНАГИ - приятели приятели приятели приятели.
2. Да имаш кой да ти роши косата с любов.
3. "Славена", "Пиринско", "Бургаско", йегермайстер, евтини уиски, ром и вино (напук на всички твърдящи, че точно пък те не се пият евтини - криза е), домашна ракия. А по принцип не обичам ракия.
4. Концерти - на местни групи, на световноизвестни групи, на приятелите ти, които просто са си изкарали китарите и свирят навън. И НАЙ-ВЕЧЕ JULY MORNING!
5. Завинаги и винаги, и винаги, и ВИНАГИ - хубава музика. Защото на подсъзнателно ниво всички търсим песни, чиито текстове да кажат това, което ние не смеем.
6. Inside jokes. Цялата ми трета точка е един огромен инсайд джойк. И тази също.
7. Комплименти от непознати.
8. Да посрещнеш изгрева. Залез всеки ден се вижда.
9. Да се държиш за ръка с някого.
10. Докато се държиш за ръка с някого, да започне да ти гали твоя палец с неговия си палец.
11. Някой да ти каже "Гордея се с теб!" или "Добра работа!".
12. Прегръдки прегръдки прегръдки прегръдки. Толкова силни, че не можеш да дишаш. Толкова продължителни, че можеш да си заживееш там.
13. Метеоритни дъждове. 
14. Да видиш метеор заедно с приятел и заедно да си пожелаете нещо.
15. Целувки целувки целувки целувки. Случайни, пиянски, по челото, по бузата, по нослето, по ръката, по устните, френски, войнишки. 
16. Срещи с приятели от други градове.
17. Пътувания пътувания пътувания.
18. Да отидеш на село при баба и дядо.
19. Да се запознаеш с нов човек и да си съвпаднете (почти) изцяло. Съдбата е странно животно.
20. Нощното небе.
21. Оживените градове с всичките им светлини през нощта и безбройните тайни зад всеки ъгъл.
22. Малките градове, където всички се познават, и се усеща една такава приятна сплотеност.
23. Поезия поезия поезия поезия поезия поезия.
24. Чувството на задоволство, когато създадеш нещо с ДВЕТЕ СИ СОБСТВЕНИ РЪЦЕ!
25. Да видиш човек, когото не си виждал от дълго време.
26. "Обичам те." Ей така, отникъде. 
27. И "Липсваш ми." Хубаво е да чуваш, че съществуваш в мислите на хората.
28. Да се справиш отлично със задача, за която си имал нулева подготовка.
29. "Това ми напомни за теб."
30. Да се събудиш от барабаненето на дъжд по перваза.
31. Моментите, когато не можеш да си поемеш дъх от смях. На обществено място. И всички те гледат странно, защото приличаш на тюлен и звучиш като тюлен.
32. А бе, като цяло да се правиш на глупак на обществено място си е лайфстайл.
33. Подаръци без повод.
34. Да създадат изкуство в твое име.
35. Разговори до толкова късно, че очите ти горят, но не искаш да кажеш "лека нощ".
36. Или да осъзнаеш, че преди няколко часа си казал "лека нощ", но човекът е толкова прекрасен, че си намираш причини да останеш да говорите още.
37. Някой да ти купи храна... ♥
38. Животинкиииии!
39. Преспивания у приятели.
40. Галерии, библиотеки, музеи, кина, театри, филмови площадки.
41. Филмови сутрини/ обеди/ вечери.
42. "Пътеводител на галактическия стопаджия" и да разбереш какъв за теб е смисълът на Живота, Вселената и Всичко Останало.
43. Стари прашни книги с пожълтели страници и онзи специфичен аромат. Най-вероятно с някоя бележка из тях. Или дори цяла рисунка...
44. Да се събудиш до любим човек.
45. Смислени разговори със случайни стари хора.
46. Сладки И смислени разговори с малки деца.
47. Шоколад, бе, мамка му. И всякакви домашни сладки неща.
48. Да се събудиш и да са ти приготвили любимата закуска.
49. Онези спонтанни решения, които се превърнаха в най-незабравимите спомени.
50. Литература.
51. Да не усещаш колко бързо лети времето, когато ти е най кеф.
52. Моментите, когато пуснат любима песен по радиото, в магазина, в таксито... (Или ти изредят целия репертоар в City Pub.)
53. Таксиметровите шофьори, с които ти е супер готино да си говориш.
54. Всякакви семинари, проекти, симулационни модели, състезания, олимпиади, конкурси, награждавания, ала бала. I'm a nerd.
55. Да се пребориш със задача, която ти е изглеждала почти невъзможна. 
56. Книжарници. И да ти тежат после всичките книги в ръцете, пък портмонето ти да е олекнало за сметка на това.
57. Онези часове с любимия ти учител.
58. "До теб съм във всичко, въпреки всичко."
59. Топли дрехи. Особено ако си ги присвоиш от приятел.
60. Да люпиш слънчогледови семки. (на обществено място като селянин)
61. Да знаеш текстовете на любимите си песни наизуст.
62. Да си в непознат град и чувството, че може би никога отново няма да си там, затова се възползваш максимално от времето, което имаш, за да го изследваш. И да се правиш на идиот, защото никой не те познаваааааа и на никой не му пукаааааа.
63. Да се научиш да готвиш.
64. "Обещавам ти." И да си спазят обещанието.
65. Блясъкът в нечии очи след мил жест и топлата усмивка, разляла се по лицата им.
66. Дълги телефонни разговори.
67. Слънцето да те напича.
68. Глупави прякори.
69. Да спестяваш дълго време за нещо и най-накрая да го получиш.
70. Отплащането за тежък труд.
71. Nose boops.
72. Маратонно гледане на детски филмчета.
73. Запечатване на моменти в снимки.
74. АХ, МОРЕЕЕЕТООООО!
75. Значиш много за значително по-голям брой хора, отколкото си мислиш. Повярвай ми. Може би не го чуваш често, но незнанието за нещо не го прави грешно, нали? Никой все още не е доказал съществуването на извънземни, но това не значи че ги няма.
76. И, макар не винаги ти изглежда така, светът би бил доста по-различен, ако не беше наоколо. Съществуването ти има смисъл - без значение дали ще повлияеш един или сто живота. "Вселената се грижи за всяко едно от децата си", неправилно да цитирам "Чудо". Ако се чувстваш сякаш никой не те обича (а винаги има някой, който те обича невъобразимо много и би направил всичко за теб), аз си имам толкова любов в излишък, че не знам какво да я правя. Така че те обичам, непознати.

Tuesday, September 20, 2016

Прекарах рождения си ден на път (или 16 урока за 16 години)

Типично за мен да закъснея. Този път няма да увъртам особено и да се увличам по дълги уводи, защото първо - ужасно ми се спи, второ - 22:30 е в момента на писането на поста и кой знае кога ще го публикувам. От половин час превключвам между сръбско и траш метъл и мисля само колко ми е натоварена програмата. Иначе казано - откачам. И съм на 16, десети клас, а още не мога да го осъзная или усетя. 

тук вече съм пораснала!
1. Не съжалявай за нищо.
2. Винаги ще боли, когато определен човек напусне живота ти по една или друга причина, но не на всеки е отредено да остане с теб. Не можеш да промениш нищо. В някои случаи е за добро. 
3. Чувствай всичко. Остави се на емоциите и не ги потискай, без значение дали "положителни" или "отрицателни". Тъгувай, когато си тъжна, и ликувай, когато си щастлива. Ще си благодариш.
4. Не мисли много, когато не трябва да мислиш. Излез от филма. Взéми се осъзнай малко. И за това ще си благодариш. 
5. Забрави за срама и страха. Страхът, освен като инстинкт за оцеляване, е едно от най-ненужните човешки качества и само те спира от осъществяване на мечтите ти.
6. И във връзка с предишната точка - имаш ли възможност да сториш нещо, стори го. После иначе остава само горчивия вкус на съжалението, а не удоволствието от свършената простотия (защото най-често се спираме от вършенето на пълни глупости.)
7. И-и-и-и във връзка с предишните две точки, фраза, която свих от някого - "котайбе". Иначе казано, мотото ми.
8. Напомняй на хората, че ги обичаш и цениш. Подкрепяй ги както можеш. Понякога ти забравяш да показваш обич, понякога другите забравят колко важни са за теб.
9. Въпреки всичко, все ще дойде момент, когато единственото рамо, на което ще можеш да се облегнеш, ще е твоето собствено. Научи се да се чувстваш добре и само в собствената си компания.
10. Бъди колкото се може по-мила - не знаеш кой през какво минава.
11. Прави така, че да си повода за нечия усмивка.
12. Изследвай. Пътувай. Най-доброто образование идва точно извън училището. 
13. Никога не губи надежда за нищо. Нещата намират начин да се наредят винаги. Не знам как се случва, но е факт, че се. Какво по-хубаво?
14. Грижи се за себе си - никой друг не знае как по-добре от теб самата.
15. Изричай всичко, което ти е на душата. Не чакай някакъв определен измислен момент.
16. "Животът е рокендрол, но рокендролът не е живот." - Саша 2016

ЧРД ми на патерици и до след 361 дни. Когато ще съм на 17. И ще плача жестоко.

Wednesday, July 13, 2016

42 и deep sh*t #1

изглеждаше ми тъй пусто без ни една снимка в тоя пост... а знаете колко обичам залези

Първо, искам да перифразирам нещо от един мой сън: "Прави всичко със страст." Това е идеята зад този пост. Иначе реално се вдъхнових какво да напиша всичко това в маршрутката. Кой е казал, че българският обществен транспорт не струва?!

Има ли хора тук, които помнят стария ми блог? Тогава влагах сърце и душа във всеки пост и не се тревожех дали звуча "професионално", "зряло", "пораснало". Смесвах английски и български и спокойно пишех английски думи на кирилица. Бях наистина себе си. Не ме интересуваше как изглежда блога. Псувах на воля. Споделях красива музика. Говорех за приятелите си, които повечето ми читатели едва ли познавате, освен ако и вие не сте от тях (обичам ви!)
За дълъг период от време бях изгубила способността си да се радвам по детски на нещата и повече ме интересуваше как ме виждат другите, но края на пролетта и цялото лято винаги ми действат разтоварващо. Имам време да рефлектирам над себе си повече.

Изводите, до които стигнах: сега имам чувството, че звуча фалшиво. Че за пореден път съм поставила нещо в рамка, и то нещо, на което държа. Това е единствената причина изобщо да не пиша тук - не ми се говори главно за книги, представете си! А за ежедневието си трудно бих говорила, защото ми е толкова кеф последните два месеца, че забравям да снимам; пък и не мога да отрека, че нещата са твърде лични понякога. 

Интересувам се повече от личностното си израстване и това на другите. В аурата ми доминиращи цветове са зелено и жълто, следващи да ме правят отличен лечител, социален работник, терапевт, съветник и всякакви успокояващи глупости. 'Ми, не лъжат - падам си словоохотлива и мисля си личи. Обичам да насърчавам хората и да им помагам да израстват духовно. Няма по-готино чувство от това. И точно поради тази причина ми се иска да зарежа говоренето за книги за момент, защото блоговете за книги ми идват в повече. Еднаквите постове ми идват в повече. Еднаквите рецензии ми идват в повече. Всичко. Ми. Дойде. В. Повече. И имах нужда от тази дълга почивка, за да се завърна - или поне докато не изчезна пак. Надявам сте ми свикнали вече. Незавършването на проекти, ако се не лъжа, идваше от жълтата аура. Моля да я извините.

Ако наистина ви интересува какво се случва с мен: лягам си с пукването на зората, с приятели си събираме пари за храна и пиене (най-често двулитров швепс или монстъри и сладолед с уиски и шоколад), карам готини хора да ми пишат в тефтерчето от Букурещ (защото и в Букурещ ходих), лежа навсякъде, където може да се лежи, смея се с пълно гърло, снимам почти всеки ден, слушам супер яката музика, прегръщам всички и им напомням колко ги обичам. С други думи - I just go with the flow. Но за go-уването with the flow ще ви говоря друг път.

Искам този пост да е началото на една поредица говорене за живота. Размишляване. Простотии на n-та степен. Не мисля, че е възможно промяната в мен да не се отрази моментално и тук. Разбира се, първо имам да напиша две рецензии за Егмонт и ще си спазя обещанието към тях. Но след това... След това ще се превърна в псевдо-философ. 
Ето това вече наистина ми допада.
И Red Hot Chili Peppers също.


'Щото this life is more than just a read through.

Thursday, May 5, 2016

"Фенка" от Рейнбоу Роуъл

Миналата година за първи път прочетох роман на Рейнбоу Роуъл и, макар и да останах очарована от четиво, осъзнах, че далеч не е най-доброто, което тя може да предложи. След четене на огромно количество фентъзи имах нуждата от нещо леко и разтоварващо, затова посегнах към втората си книга от тази писателка, а именно "Фенка". Хиляди благодарности на издателство Егмонт за копието!


Катрин "Кат" Ейвъри и нейната сестра-близначка Рен са първокурснички. Допреди това са делили всичко - стая, дрехи, дори и по училищните балове са вървели в комплект; споделяли са и обща мания по Саймън Сноу и голяма част от времето им е минала в писане на фенска литература. Кат прави това и до сега. Историята ѝ "Само напред, Саймън" е сред най-известните в интернет, обожавана почти наравно с оригиналната поредица на Джема Т. Лесли. Ала Рен винаги е била по-екстровертната, отворената към нови неща и свободната. Поведението ѝ не е по-различно и сега, когато им предстои да влязат в университет - тя желае по-голяма независимост и отказва да дели стая с Кат, при което горката Кат попада при на пръв поглед груба съквартирантка, Рийгън. 
Проблемите на Катрин не свършват до тук. Въпреки невероятния курс по творческо писане, където тя е една от любимките на професор Пайпър, професорката ѝ не смята фенската литература за истинска литература, а в това осемнадесетгодишното момиче е най-добро. Не стига това, а и непрекъснато се тревожи за баща си, за пръв път оставащ сам след развода с жена си. Любовни проблеми, причинени от сладкото момче, което постоянно се навърта около Рийгън, допълнително я спъват.

Не веднъж съм споменавала, че една от причините да обичам young adult литературата, е възможността да се свържа максимално с поне един от героите. Трудностите, през които те
преминават, и въпросите, които си задават, често са близки, с тези на читателите - по този начин намираме не само успокоение в книгите, подобно на Кат, а и намираме решенията на проблеми, мъчили ни с години.
Талантът на Роуъл е определено в изграждането на невероятни персонажи. Главните ѝ герои са изпипани до съвършенство (иронията е, че те са далеч от съвършени, и всеки един от тях си има своите недостатъци, правещи го толкова реалистичен, сякаш аха да изскочи от страниците), но авторката не пренебрегва и второстепенните. Подобно на повечето фенове на романа съм влюбена в Кат и Ливай, но Рен също е герой, грабнал ме с промяната, през която минава. 
Както и в "Елинор и Парк", семейните взаимоотношения тук далеч не са на ниво.  Не по-малко харесвам и бащата на близначките и през повечето време ми беше изключително тъжно за него. Все повече и повече се обръща внимание на психичните заболявания в съвременната литература, което може само да ме радва. Плюсът тук е, че, за разлика от повечето романи, където авторите най-често описват героите си като страдащи от депресия или тревожност, Артър Ейвъри е диагностициран с биполярно разстройство. Личи си, че авторката е проучила достатъчно нещата, за да се абстрахира от всички митове около заболяването, и е създала един страхотен герой и любящ родител.


Прочетох "Фенка", подобно на много други романи, точно когато имах нужда от нея и за мен това е една от причините да я обичам с такава сила. Не бих могла да кажа, че се нарежда сред вечните ми фаворити, но определено разбирам защо е толкова хвалена. Дадох втори шанс на Рейнбоу Роуъл и определено не останах разочарована от решението си. Романът ѝ за момиче, срещащо трудности в оставянето на детското си увлечение зад гърба си и плахо навлизащо в света на големите, е увлекателен и красив, а от страниците му едновременно струят всички емоции, през които човек може да премине в този период от живота си.

Monday, May 2, 2016

April 2016 Wrap-Up

През април съм успяла да прочета пет книги. Не смятах, че са толкова - беше един сравнително натоварен месец, ала явно и ползотворен.


Започнах месеца с невероятната "Гневът и зората". Макар и в ревюто си да съм заявила колко
силно обичам тази книга, думите не стигат да опишат любовта ми към нея. На 26-и април излезе втората и последна книга от дуологията на Ахдие в Щатите и българските почитатели чакаме от Сиела да преведат "Розата и камата" колкото се може по-бързо!

Следващата книга, която прочетох, беше "Кралица на сенките" на Сара Дж. Маас - за нея можете да прочетете тук. Множество пъти съм искала да хвана първия възможен полет до Ню Йорк, за да си поговоря сериозно с писателката - лошите страни на поредицата са еднакъв брой с добрите; ала любовта ми към "Стъкленият трон" винаги надделява и затова ще бъде грехота да отрека, че в крайна сметка харесах и четвъртият том.
Най-големият проблем с поредиците е чакането, заклевам се! 

След "Кралица на сенките" изпаднах в застой, защото ми беше трудно да намеря достатъчно добър заместител на Маас, а не е като да няма. Отношенията ми с тази жена са особени.
Поради тази причина, след дълго ровене на 100+ книгите ми на Киндъла ("нямам какво да чета!"), реших най-накрая да подхвана колекцията с разкази на Мариса Мейър по поредицата ѝ "Лунните хроники", докато с нетърпение чакам издаването на финала "Зима" в България. Сборникът би се харесал на запалените фенове на Хрониките, които търсят с какво да запълнят празнината, вече като е свършила поредицата, но, по мое мнение, не допринася по кой знае какъв начин към историята. Може би единственото, струващо си наистина да се прочете, е новелата Fairest, която разкрива миналото на Левана, както и разказът за детските години на стражът Хиацинт и принцеса Зима - The Princess and the Guard. Общата ми оценка за колекцията на Мейър е 3 звезди. 
Третото и предпоследно четиво за април беше "Предимствата да бъдеш аутсайдер" на Стивън Чбоски, която препрочитам за трети път и с всеки следващ прочит разбирам все по-добре и по-добре. Не мисля, че е нужно да изразявам каквото и да било мнение - книгата все пак ми е лична Библия.

"Фенка" на Рейнбоу Роуъл завърших следобеда на 1 май, но все пак реших да я включа към
този пост. Ревю за нея предстои в най-скоро време. Отсега ви казвам - очаквайте изключително положително мнение! Харесах книгата много повече от "Елинор и Парк", която почти ме беше отказала от творчеството на Роуъл, но се радвам, че дадох втори шанс на писателката. Не бих казала, че книгата се нарежда сред фаворитите ми, но определено предизвика редица емоции у мен.

Това беше моят април в книги, надявам се постът да ви е харесал. Кой ви е фаворитът за месеца? При мен определено е "Гневът и зората"!

Tuesday, April 26, 2016

B.E.S.T. Nationals 2016


Преди година бях на първото си състезание на B.E.S.T  и тази организация все още е една от причините да обичам да ходя на училище като цяло - заклевам се, the after-school practices са най-забавното нещо на света. Сега, дванадесет месеца по-късно, съм участвала във вече четири състезания подред и имам две победи зад гърба си. Но победите, колкото и клише да звучи, не са важни. Ако не беше това състезание, нямаше да съм толкова уверена в себе си и уменията си, дори нямаше да познавам толкова хора от училище... или от цяла България - първо от Бургас, после Русе, в Силистра, тъй като е родният ми град, само завързах някоя-друга приказка с хора от другите отбори; на 22-и април дойде ред да посетя и София, участвайки в най-големия турнир за годината. Тръпката с всеки път е по-голяма и по-голяма, дори и когато знаеш как протича всичко. 

Най-епичната част от тридневния ми престой беше срещата ми с един куп хора - Вик, когото няма да изтърпя да не виждам отново до следващото състезание през есента, Ева, която има супер прекрасен клас и е още по-красива на живо, отколкото на селфита (а така или иначе, за съжаление, рядко имаме селфита на Ева), и Жени, която е tiny smol и е най-сладичкото човече на света.

from tol to smol

най-яките хора, с които можех да обикалям из София!

тук Хавьо храни гъБъЛи
Не бях ходила в София откакто бях много малка и с удоволствие бих обиколила всяко едно кътче от този град (ако не бях толкова неориентирана, разбира се). Метрото и трамваят са най-забавният начин да обикаляш и е просто жалко, че Силистра не е достатъчно голям град, за да имаме градски транспорт, различен от автобусите до селата и съседните градчета. 







Ядох суши за първи път в живота си и съжалявам, че не съм го направила по-рано - с авокадо определено ми беше любимо. 



Като книжен плъх и книжен блогър нямаше как да не се заровя в Greenwich. In conclusion, I want to say: #lemmelivethere and #ineededmoremoney. (10 points to our team for my perfect reference no one else is going to get.)
Една от най-големите тръпки на състезанието е разбирането, че минаваш напред. Когато след около седем часа чакане на резултати coach-ът ни ме уведоми, че съм минала на полуфинали, не спрях да пищя с Вик в продължение на минута (при което Жени каза, цитирам: "Ето така звучи щастието.") Имаше силни прегръдки и много вълнение, защото Вик щеше да гледа представлението ми за четвърти или пети път, ако не и повече, а Жени и Ева не го бяха виждали преди и нямах търпение да им покажа с каква цел съм отишла в София. :D
След полуфиналите трябваше да чакам още няколко часа да разбера дали минавам на финали. Бяха в СУ и, както и BEST го определиха, университетът прилича на Хогуъртс с всичките си огромни стълбища и високи тавани, и красиви полилеи.
(Спойлер: бях на финалите. Спойлер номер две: бях шеста.)




Хората, които не са били част от B.E.S.T., няма да разберат B.E.ST., колкото и да говориш за него - факт. Но за нас, състезателите, това не е просто състезание по реч и дебати.
За нас, състезателите, означава отборен дух, подкрепа, вдъхновение, мотивация, успехи, талант. Не съм срещала по-сплотени и интелигентни хора никъде другаде. Подобни организации връщат вярата у всекиго, че светът определено има бъдеще и то е в ръцете на нас, младите.
И, както Бачков отбеляза, това е последното ни състезание с този coach и този състав на отбора - така че този пост е за вас. I love y'all.


rocking Bachkov's hat better than Bachkov himself does
(even though he won't admit it)

Monday, April 18, 2016

9 причини да прочетете "Кралица на сенките" на Сара Дж. Маас


Селена Сардотиен, сега Елин Ашривер Галантиус, кралица на Терасен, се завръща обратно в кралство Адарлан след пътешествието си във Вендлин. Състоянието, в което заварва Рифтхолд, нейн дом за почти година, я шокира. Верните ѝ приятели са се променили коренно - Каол, капитанът на Кралската стража, се държи студено с Елин, а кралят на Адарлан е поробил съзнанието на сина си Дориан. Екзекуциите са ежедневие; робите са повече от преди; демони бродят по улиците на града и търсят души, в които да се вселят. 
Не стига това, а и мъжът, унищожил живота ѝ, отново я търси за една последна услуга...

Тя бе огнената наследница.
Тя беше огън и светлина, и пепел, и въглени. Елин Огнено сърце не се прекланяше пред никого и нищо, освен пред короната, която ѝ принадлежеше по законите на кръвта и оцеляването... и триумфа.

1. Прочетете я заради непоколебимите и храбри женски герои, които могат да ти сритат задника във всеки възможен момент. Благодаря на Сара Дж. Маас за невероятните дами 
2. Ала същите тези персонажи обичат страстно и влагат сърце и душа във всичко, което правят.
3. Иска ли питане - магията! Магическата система в поредицата не е нещо невиждано и нечувано, но е също толкова интересна; определено е един от най-добрите аспекти на "Кралица на сенките" и с удоволствие бих прочела нещичко допълнително за знаците и ключовете на Уирда.


4. Историята е толкова завладяваща, че трудно можеш да се откъснеш от нея, веднъж започнеш ли да четеш. Не отричам, че първите в 100-200 страници действието се развива много бавно, но бързото преминаване през първата трета от книга ще ви разкрие епични битки, забавни диалози и изключително прочувствени такива, и обрати, от които свят ще ви се завие!
5. Мъжките герои също не отстъпват на женските и е трудно да не си харесаш поне един... или всичките. (Where the Ronan fans at?)
source: forursmiles.tumblr.com
6. Напрежението и мистерията. Имаме представени трима нови герои, които са от значение, и авторката определено пести каквато и да информация за тях отначало, подклаждайки интереса ни значително.
7. Стилът на писане беше на ниво както винаги, макар и да четох превода (благодаря на Егмонт за предоставеното копие!); може би единствените ми забележки са към "абзаците", съставени от едно-две изречения, които и без това са накъсани. Ако се пренебрегнат обаче, пред очите ни се разгръща невероятният талант на Маас и способността ѝ да ни унищожи с шепа думи.
8. Романсът, въпреки че някои фенове няма да са особено радостни от поетата посока. Аз все пак се насладих на всеки разговор между двойката, защото все пак това са двама от най-остроумните герои в поредицата!
9. Краят не беше мъчителен cliffhanger в стил Рик Риърдън, но това не означава, че ние, читателите, не очакваме издаването на следващата книга с огромно нетърпение. Смятам, че "Кралица на сенките" беше идеален край за една определена част от историята на Елин Галантиус и сега тя има един проблем по-малко на главата си; но се задава война с много, много страшен враг и тръпна в очакване да видя как ще се развие поредицата.

Saturday, April 16, 2016

"Скъпа Елена Сергеевна" - отзив


Учениците от 12 "Б" клас не са се представили добре на изпита си по математика - меко казано. Страхувайки се за бъдещето си, едно от момчетата в групата, Володя, поема инициативата и измисля план как могат да поправят изпитните си материали.
На рождения ден на Елена Сергеевна, тяхната учителка по математика, те пристигат с букет цветя и подарък - на пръв поглед мил жест с цел да създадат един хубав спомен с нея, тъй като им е последна година с преподавателката. Но истинската им цел не е да зарадват жената, а да я принудят да ги извади от лошото им положение, давайки им железния ключ от касата, където се пазят изпитните материали, и позволявайки им да поправят грешките си, за да изкарат достатъчно добри оценки и да влязат в желаните университети.

"Животът като цяло е нещо подло, Елена Сергеевна."

Не бях ходила на театър от години, за което се чувствам просто... глупаво (въпреки че ще се старая да поправя тази си грешка за в бъдеще.) Липсва ми каквато и да е база за сравнение, но имам чувството, че дори и да ходех на театър често, отново щях да остана без думи пред осъвременената версия на "Скъпа Елена Сергеевна", написана преди три десетилетия от съветската авторка Людмила Разумовская. Постановката оживя на силистренската сцена под режисурата на Христо Христов и изиграна от учениците-актьори към Театрално студио "Питър Пан".
Въпреки значителната разлика във времевите периоди, проблемите, които Людмила Разумовская е поставила, са също толкова актуални и сега. Учениците са готови буквално на всичко да отърват кожите си и да си осигурят едно по-добро бъдеще, за разлика от скъпата си учителка по математика - самотна жена, задоволяваща се с най-малкото. Някои от учениците престъпват всякакви граници на поведение и загърбват общоприетия морал, а други, макар и все още желаещи хубаво бъдеще, решават да се откажат от плана, показвайки изключителната сложност на човешката природа. Аз, като ученичка, едновременно разбирах трудностите, през които кандидат-студентите преминаваха, и желанието им да се бунтуват срещу системата заради взаимното им желание за по-добър живот; ала не по-малко мъдрост излезе от устата на прекрасната Елена Сергеевна, опитваща се да поучи кривналите от пътя дванадесетокласници, използвайки дългогодишния си опит. Подобно на истински любяща майка, тя не губи надежда за учениците и продължава да ги убеждава, че това, което правят, е грешно.
Уникалността на спектакъла дойде, разбира се, от перфектната хармония между актьорите, които, макар и все още гимназисти, се бяха отдали напълно на постановката, и техният режисьор. Заразната им любов към театралното изкуство личеше от всяко тяхно движение и всяка промяна в гласа, от която настръхваш. 

Определено не претендирам за професионализъм - далеч не. Но ако ви се отдаде възможност да гледате пиесата "Скъпа Елена Сергеевна", и особено ако играят младите актьори от "Питър Пан", определено не пропускайте, защото това бяха едни от най-добре прекараните час и четиридесет минути от живота ми!

Saturday, April 9, 2016

"Гневът и зората" на Рене Ахдие

След "Героите на Олимп" нищо не беше хубаво, нищо не беше интересно, всичко беше сиво и скучно, и глупаво, и безсмислено. Рядко книга (или поредица) ме оставят с такива чувства. Търсех заместител. Търсих и дирих, и рових, и си седях пред рафтовете, мислено плачейки. Междувременно в чата на блогърите Ева и кака ни Елена тотално се бяха обсебили с "Гневът и зората", което беше и причината да си я поръчам, но дори не пипвах... до началото на пролетната ваканция. Просто така се случи, че инцидентно със Зин четохме книгата заедно, макар и тя да я свърши преди мен. И плакахме заедно. И пищяхме заедно по Халид.

Един живот за една зора. 

Над Хорасан тегне жестоко проклятие.
Младият му халиф Халид ибн ал Рашид е жестоко чудовище - или поне за такъв го смятат всички, тъй като с всеки изгрев над Хорасан той отнема живота на едно момиче, обесвайки я с копринено въженце.
Шахризад ал Хайзуран не е на себе си след загубата на най-добрата си приятелка Шива. Тя се заклева да отмъсти не само за Шива, но и за всички семейства, покрусени след смъртта на обичните си дъщери. Шази не само, че има намеренията да надживее останалите, а и да сложи край на безпричинното клане.
А как ще омае халифа? Чрез приказки, разбира се.
Рискувайки живота си нощ след нощ, Шахризад открива, че истинският Халид само се прикрива зад маската на чудовищен тиранин и с цяло сърце се бори да избута чувствата колкото се може по-назад в ума си, ала това се оказва невъзможно.

Как въобще се случи това?
Защото той не е чудовището, за което го мислех.

По-голямата част от съвременния книжен пазар е залята от стереотипни истории с бели хора, развиващи се или в Европа, или в Щатите. За щастие има автори като Рене Ахдие, които разнообразяват иначе скучното и клишираното ни ежедневие с щипка екзотика. 

Сюжетът е клиширан, знам - колко ли романи не съм чела за любов, която не е трябвало да се заражда на първо време, но после се превръща в изпепеляваща страст; ала самият начин, по който авторката е поднесла разказът за обрулените на ранна възраст от живота Шази и Халид разбиваше сърцето ми и насълзяваше очите ми. 

Ахдие все пак не е забравила и за второстепенните си герои. Деспина, прислужницата на Шахризад, е на пръв поглед забавна героиня с леко сърце, но и тя, подобно на господаря си, носи само маска и трудностите и проблемите ѝ са големи, колкото и тези на останалите. Тя е първият човек, с когото Шази се сближава след като отнемат най-добрата ѝ приятелка. Джахандар също е герой, чиято съдба се промени много в рамките на 400 страници. Отначало поема по грешния път, но се променя достатъчно бързо, за да осъзнае прегрешенията си, и това го издигна много в очите ми. Тарик и Рахим може би бяха единствените герои, чиито гледни точки не ми носеха толкова наслада от четенето, колкото на останалите, но те също допринасят много към сюжета.

Писателката е изпипала всеки един детайл - от богатото, пищно облекло на героите до чуждите подправки, чиито аромати едва ли не усещаш, четейки. Подходяща лексика беше подбрана да се опишат климат и обстановка, към което със сигурност допринасят и родните преводачи. Рядко се наслаждавам на превод толкова много, но в този роман всичко се преливаше идеално!


Имаше малък брой неща, които не ми харесаха, но те идват главно откъм стила на писане. Без значение колко богат и красив е, изреченията често звучат накъсани. Параграфите също бяха прекалено кратки и всяко уж важно нещо беше отделено на нов ред - прекалено използван подход в книгата, който убиваше моментът в някои случаи. Любовта между Шази и Халид отначало също се появява сякаш от нищото, но задълбавайки в сюжета стигаме до реални причини и отговори на всички въпроси.

Това не е обикновена история. Рене Ахдие не е обикновен писател.
"Гневът и зората", нейният феноменален дебют, е невероятна история в стила на "Хиляда и една нощи", съчетаваща в себе си страстна, изгаряща любов, магия, храброст и приятелство и дълго време няма да напусне съзнанието ви. Това е от онези книги, които ви примамват от рафтовете, за да ви пристрастят, държейки ви в плен между страниците си. 

Monday, April 4, 2016

Wrap-Up: Февруари & Март



 Февруари
 През февруари успях да прочета само три книги: Are We There Yet? и Love Is the Higher Law, и двете на Дейвид Лейвитън, и The Lost Hero на Рик Риърдън. 


Are We There Yet е красива история за братската любов. Главните герои се казват Илайджа и Дани. Сега, пораснали, не се разбират особено много, за разлика от детските си години. За да ги сближат отново, родителите им решават да ги заведат на почивка до Венеция, Италия... принудително. Само те двамата. Това, което изглежда като кошмар за двамата братя, се превръща в невероятно, вземащо дъха преживяване. 
Дейвид Левитан е невероятен писател. Страниците (доколкото мога да говоря за такива, четейки на Kindle) са пропити с чувство на меланхолия, любов и нежност, а самият стил на писане на автора е поетичен и чувствен - изключително рядко срещано съчетание. Самото четиво е леко и приятно, а също и изключително кратко, правещо книгата идеална за отпускане. Имаше изключително красиви моменти, дори философски.
Дадох ѝ 3,5/5 звезди, тъй като не беше сред най-добрите книги, които съм чела, но определено бих я препоръчала.


Бях в доста голям застой през февруари, така че реших да продължа с Левитан. 
В Love Is The Higher Law, съдбите на трима герои се преплитат след атентата на 11-и септември - събитие, променило хода на нещата. Когато светът изглежда сякаш е изгубил надежда, Клеър, Питър и Джаспър намират обратно любов и вяра.
Тази книга не ми хареса толкова, колкото предната. За да харесам една книга, за мен е едва ли не задължително да се свържа с нея; да усетя, че с автора мислим по подобен начин, но тук моментите от този вид бяха редки. Поради тази причина оцених новелата с 3/5.


Дойдохме си на думата.
Завърших най-краткия месец от годината с началото на вече една от най-любимите ми поредици, Героите на Олимп от Рик Риърдън, а книгата, както всички знаем, е The Lost Hero ("Изгубеният герой"). Обстойно ревю можете да видите тук.
Не мисля, че е нужно да изразявам любовта си за този роман и въпреки това, ако трябваше да подредя петте книги по това коя обичам най-много, щях да отредя трето място на Изгубеният герой.

Март

Успях да прочета четири тухли (иначе казано ми отне месец, плюс-минус някакви си дни, да прочета всички книги от Героите на Олимп), един "комикс" и първия ми роман на Нийл Геймън. Общо - пет книги и "комикс", защото ще се изхвърля, ако кажа, че са шест.

Единствената причина, поради която не продължих с рецензиите за Героите е нежеланието ми да се повтарям във всеки пост. Първите две книги представиха седмината герои от Великото пророчество, а последните три са съответно всичките им приключения по време на него. Освен сюжетите и епичното развитие на героите (сериозно, Рик Риърдън е БОГ в това отношение!), нямах какво особено да кажа.

source: viria


Мнението ми за "Синът на Нептун" е представено надълго и нашироко в този пост. Това е най-малко любимата ми книга от всичките пет, не защото не е добре написана - дори напротив; но все пак беше страхотно четиво, което оцених с 4/5 звезди.

Сега ще е един от малкото пъти, в които съм човекът с непопулярното мнение. За разлика от хилядите читатели, обявили третата книга, "Знакът на Атина" за техен безспорен фаворит, за мен тя би се наредила чак на четвърто място. Както вече споменах, не се ли свържа с героите в една книга, шансът тя да остане в ума ми за значителен период от време намалява драстично. Затова, без значение колко епични бяха битките и колко се наслаждавах на всяка дума, излязла изпод перото на Риърдън, не успях да харесам книгата достатъчно, затова на нея също ѝ дадох 4/5 звезди.

Последното изречение обаче не важи за последните две книги.
Несъмнено най-любимата ми книга от поредицата, а и една от най-любимите ми за всички времена, е "Домът на Хадес". Плаках единствено повече на последната. Това беше феноменално четиво - обратите бяха на всяка глава поне по един, героите се промениха до неузнаваемост (и въпреки това си остават малките ми, милички съкровища!). "Чичо Рик" определено знае как да разбива сърца и това си проличава и в "Кръвта на Олимп", която Зинети мрази, а аз и Жени обичаме. Фактът, че тази книга е също сред фаворитите ми за всички времена, говори сам по себе си. 


Предпоследното четиво, за което ще говоря в този пост, е "Блендер" на Цуро -- прощавайте, Цветослав Цонев. Комиксът му (който е причината от месеци да няма нови видеота) съдържа двадесет кратки истории, представени по графичен начин. Любимият ми български влогър е успял да събере всички емоции в само 64 страници - включително и важността на кюфтетата в българската култура.
"Комиксът" се чете изключително бързо и честно казано, дори като върл фен на Цуро, сърце не ми даде да оценя книгата с повече от 2 звезди. Но той си го е казал сам - от него много никога не бива да се очаква.


Като за финал, да поговорим за Нийл Геймън!
Прочетох "За щастие, млякото" миналата година по време на Booktube-a-thon. В края на 2015 прочетох сборникът му с разкази "М като магия", който в действителност беше магичен, без да преувеличавам. Това е първият му роман, който чета, и имах изключително високи очаквания - все пак е сред любимите на Зин. Не мога да отрека, че имам над двадесет подчертани места в книгата и, както можете да видите, розови листчета се показват от страниците. Нийл Геймън има невероятен ум и спиращо дъха въображение, но не знам къде беше причината да остана донякъде разочарована от романа. Предполагам е заради празнината в сърцето ми след приключване на втората ми поредица за Пърси Джаксън? Оцених книгата с 3,75, но определено ще я запомня и кой знае - може би в бъдеще като я прочета, ще я оценя дори повече!

А колко книги прочетохте вие през март и коя харесахте най-много? :)