Wednesday, November 2, 2016

Животът тотално си заслужава

Здравейте, може би след този пост отново ще изчезна за дълго време. Може би не. Много ми се спи в момента, но попаднах на този tumblr пост и реших, че посочените причини са недостатъчни и определено има още много по-добри. Самата тема ми е адски болна и тези, които ме следят по-редовно, са наясно, че на daily basis проповядвам търсенето на щастие навсякъде около нас. (Заради което и отивам на национално състезание. Не че се хваля, де.)
Така че: ето ви причини да живеете. Не знам колко ще станат, защото за пореден път пиша пост по НИКОЕ ВРЕМЕ, сякаш пък времето не е просто концепция, създадена от обществото, И НАИСТИНА МИ СЕ СПИ. Но съм болна и утре не съм на училище, така че мога да стоя доколкото си искам. Ха.

Спойлер: в крайна сметка, оказаха се седемдесет и шест причини. Или, на роден силистренски, сеемсе и шес.

1. Завинаги и винаги, и винаги, и ВИНАГИ - приятели приятели приятели приятели.
2. Да имаш кой да ти роши косата с любов.
3. "Славена", "Пиринско", "Бургаско", йегермайстер, евтини уиски, ром и вино (напук на всички твърдящи, че точно пък те не се пият евтини - криза е), домашна ракия. А по принцип не обичам ракия.
4. Концерти - на местни групи, на световноизвестни групи, на приятелите ти, които просто са си изкарали китарите и свирят навън. И НАЙ-ВЕЧЕ JULY MORNING!
5. Завинаги и винаги, и винаги, и ВИНАГИ - хубава музика. Защото на подсъзнателно ниво всички търсим песни, чиито текстове да кажат това, което ние не смеем.
6. Inside jokes. Цялата ми трета точка е един огромен инсайд джойк. И тази също.
7. Комплименти от непознати.
8. Да посрещнеш изгрева. Залез всеки ден се вижда.
9. Да се държиш за ръка с някого.
10. Докато се държиш за ръка с някого, да започне да ти гали твоя палец с неговия си палец.
11. Някой да ти каже "Гордея се с теб!" или "Добра работа!".
12. Прегръдки прегръдки прегръдки прегръдки. Толкова силни, че не можеш да дишаш. Толкова продължителни, че можеш да си заживееш там.
13. Метеоритни дъждове. 
14. Да видиш метеор заедно с приятел и заедно да си пожелаете нещо.
15. Целувки целувки целувки целувки. Случайни, пиянски, по челото, по бузата, по нослето, по ръката, по устните, френски, войнишки. 
16. Срещи с приятели от други градове.
17. Пътувания пътувания пътувания.
18. Да отидеш на село при баба и дядо.
19. Да се запознаеш с нов човек и да си съвпаднете (почти) изцяло. Съдбата е странно животно.
20. Нощното небе.
21. Оживените градове с всичките им светлини през нощта и безбройните тайни зад всеки ъгъл.
22. Малките градове, където всички се познават, и се усеща една такава приятна сплотеност.
23. Поезия поезия поезия поезия поезия поезия.
24. Чувството на задоволство, когато създадеш нещо с ДВЕТЕ СИ СОБСТВЕНИ РЪЦЕ!
25. Да видиш човек, когото не си виждал от дълго време.
26. "Обичам те." Ей така, отникъде. 
27. И "Липсваш ми." Хубаво е да чуваш, че съществуваш в мислите на хората.
28. Да се справиш отлично със задача, за която си имал нулева подготовка.
29. "Това ми напомни за теб."
30. Да се събудиш от барабаненето на дъжд по перваза.
31. Моментите, когато не можеш да си поемеш дъх от смях. На обществено място. И всички те гледат странно, защото приличаш на тюлен и звучиш като тюлен.
32. А бе, като цяло да се правиш на глупак на обществено място си е лайфстайл.
33. Подаръци без повод.
34. Да създадат изкуство в твое име.
35. Разговори до толкова късно, че очите ти горят, но не искаш да кажеш "лека нощ".
36. Или да осъзнаеш, че преди няколко часа си казал "лека нощ", но човекът е толкова прекрасен, че си намираш причини да останеш да говорите още.
37. Някой да ти купи храна... ♥
38. Животинкиииии!
39. Преспивания у приятели.
40. Галерии, библиотеки, музеи, кина, театри, филмови площадки.
41. Филмови сутрини/ обеди/ вечери.
42. "Пътеводител на галактическия стопаджия" и да разбереш какъв за теб е смисълът на Живота, Вселената и Всичко Останало.
43. Стари прашни книги с пожълтели страници и онзи специфичен аромат. Най-вероятно с някоя бележка из тях. Или дори цяла рисунка...
44. Да се събудиш до любим човек.
45. Смислени разговори със случайни стари хора.
46. Сладки И смислени разговори с малки деца.
47. Шоколад, бе, мамка му. И всякакви домашни сладки неща.
48. Да се събудиш и да са ти приготвили любимата закуска.
49. Онези спонтанни решения, които се превърнаха в най-незабравимите спомени.
50. Литература.
51. Да не усещаш колко бързо лети времето, когато ти е най кеф.
52. Моментите, когато пуснат любима песен по радиото, в магазина, в таксито... (Или ти изредят целия репертоар в City Pub.)
53. Таксиметровите шофьори, с които ти е супер готино да си говориш.
54. Всякакви семинари, проекти, симулационни модели, състезания, олимпиади, конкурси, награждавания, ала бала. I'm a nerd.
55. Да се пребориш със задача, която ти е изглеждала почти невъзможна. 
56. Книжарници. И да ти тежат после всичките книги в ръцете, пък портмонето ти да е олекнало за сметка на това.
57. Онези часове с любимия ти учител.
58. "До теб съм във всичко, въпреки всичко."
59. Топли дрехи. Особено ако си ги присвоиш от приятел.
60. Да люпиш слънчогледови семки. (на обществено място като селянин)
61. Да знаеш текстовете на любимите си песни наизуст.
62. Да си в непознат град и чувството, че може би никога отново няма да си там, затова се възползваш максимално от времето, което имаш, за да го изследваш. И да се правиш на идиот, защото никой не те познаваааааа и на никой не му пукаааааа.
63. Да се научиш да готвиш.
64. "Обещавам ти." И да си спазят обещанието.
65. Блясъкът в нечии очи след мил жест и топлата усмивка, разляла се по лицата им.
66. Дълги телефонни разговори.
67. Слънцето да те напича.
68. Глупави прякори.
69. Да спестяваш дълго време за нещо и най-накрая да го получиш.
70. Отплащането за тежък труд.
71. Nose boops.
72. Маратонно гледане на детски филмчета.
73. Запечатване на моменти в снимки.
74. АХ, МОРЕЕЕЕТООООО!
75. Значиш много за значително по-голям брой хора, отколкото си мислиш. Повярвай ми. Може би не го чуваш често, но незнанието за нещо не го прави грешно, нали? Никой все още не е доказал съществуването на извънземни, но това не значи че ги няма.
76. И, макар не винаги ти изглежда така, светът би бил доста по-различен, ако не беше наоколо. Съществуването ти има смисъл - без значение дали ще повлияеш един или сто живота. "Вселената се грижи за всяко едно от децата си", неправилно да цитирам "Чудо". Ако се чувстваш сякаш никой не те обича (а винаги има някой, който те обича невъобразимо много и би направил всичко за теб), аз си имам толкова любов в излишък, че не знам какво да я правя. Така че те обичам, непознати.

Tuesday, September 20, 2016

Прекарах рождения си ден на път (или 16 урока за 16 години)

Типично за мен да закъснея. Този път няма да увъртам особено и да се увличам по дълги уводи, защото първо - ужасно ми се спи, второ - 22:30 е в момента на писането на поста и кой знае кога ще го публикувам. От половин час превключвам между сръбско и траш метъл и мисля само колко ми е натоварена програмата. Иначе казано - откачам. И съм на 16, десети клас, а още не мога да го осъзная или усетя. 

тук вече съм пораснала!
1. Не съжалявай за нищо.
2. Винаги ще боли, когато определен човек напусне живота ти по една или друга причина, но не на всеки е отредено да остане с теб. Не можеш да промениш нищо. В някои случаи е за добро. 
3. Чувствай всичко. Остави се на емоциите и не ги потискай, без значение дали "положителни" или "отрицателни". Тъгувай, когато си тъжна, и ликувай, когато си щастлива. Ще си благодариш.
4. Не мисли много, когато не трябва да мислиш. Излез от филма. Взéми се осъзнай малко. И за това ще си благодариш. 
5. Забрави за срама и страха. Страхът, освен като инстинкт за оцеляване, е едно от най-ненужните човешки качества и само те спира от осъществяване на мечтите ти.
6. И във връзка с предишната точка - имаш ли възможност да сториш нещо, стори го. После иначе остава само горчивия вкус на съжалението, а не удоволствието от свършената простотия (защото най-често се спираме от вършенето на пълни глупости.)
7. И-и-и-и във връзка с предишните две точки, фраза, която свих от някого - "котайбе". Иначе казано, мотото ми.
8. Напомняй на хората, че ги обичаш и цениш. Подкрепяй ги както можеш. Понякога ти забравяш да показваш обич, понякога другите забравят колко важни са за теб.
9. Въпреки всичко, все ще дойде момент, когато единственото рамо, на което ще можеш да се облегнеш, ще е твоето собствено. Научи се да се чувстваш добре и само в собствената си компания.
10. Бъди колкото се може по-мила - не знаеш кой през какво минава.
11. Прави така, че да си повода за нечия усмивка.
12. Изследвай. Пътувай. Най-доброто образование идва точно извън училището. 
13. Никога не губи надежда за нищо. Нещата намират начин да се наредят винаги. Не знам как се случва, но е факт, че се. Какво по-хубаво?
14. Грижи се за себе си - никой друг не знае как по-добре от теб самата.
15. Изричай всичко, което ти е на душата. Не чакай някакъв определен измислен момент.
16. "Животът е рокендрол, но рокендролът не е живот." - Саша 2016

ЧРД ми на патерици и до след 361 дни. Когато ще съм на 17. И ще плача жестоко.

Wednesday, July 13, 2016

42 и deep sh*t #1

изглеждаше ми тъй пусто без ни една снимка в тоя пост... а знаете колко обичам залези

Първо, искам да перифразирам нещо от един мой сън: "Прави всичко със страст." Това е идеята зад този пост. Иначе реално се вдъхнових какво да напиша всичко това в маршрутката. Кой е казал, че българският обществен транспорт не струва?!

Има ли хора тук, които помнят стария ми блог? Тогава влагах сърце и душа във всеки пост и не се тревожех дали звуча "професионално", "зряло", "пораснало". Смесвах английски и български и спокойно пишех английски думи на кирилица. Бях наистина себе си. Не ме интересуваше как изглежда блога. Псувах на воля. Споделях красива музика. Говорех за приятелите си, които повечето ми читатели едва ли познавате, освен ако и вие не сте от тях (обичам ви!)
За дълъг период от време бях изгубила способността си да се радвам по детски на нещата и повече ме интересуваше как ме виждат другите, но края на пролетта и цялото лято винаги ми действат разтоварващо. Имам време да рефлектирам над себе си повече.

Изводите, до които стигнах: сега имам чувството, че звуча фалшиво. Че за пореден път съм поставила нещо в рамка, и то нещо, на което държа. Това е единствената причина изобщо да не пиша тук - не ми се говори главно за книги, представете си! А за ежедневието си трудно бих говорила, защото ми е толкова кеф последните два месеца, че забравям да снимам; пък и не мога да отрека, че нещата са твърде лични понякога. 

Интересувам се повече от личностното си израстване и това на другите. В аурата ми доминиращи цветове са зелено и жълто, следващи да ме правят отличен лечител, социален работник, терапевт, съветник и всякакви успокояващи глупости. 'Ми, не лъжат - падам си словоохотлива и мисля си личи. Обичам да насърчавам хората и да им помагам да израстват духовно. Няма по-готино чувство от това. И точно поради тази причина ми се иска да зарежа говоренето за книги за момент, защото блоговете за книги ми идват в повече. Еднаквите постове ми идват в повече. Еднаквите рецензии ми идват в повече. Всичко. Ми. Дойде. В. Повече. И имах нужда от тази дълга почивка, за да се завърна - или поне докато не изчезна пак. Надявам сте ми свикнали вече. Незавършването на проекти, ако се не лъжа, идваше от жълтата аура. Моля да я извините.

Ако наистина ви интересува какво се случва с мен: лягам си с пукването на зората, с приятели си събираме пари за храна и пиене (най-често двулитров швепс или монстъри и сладолед с уиски и шоколад), карам готини хора да ми пишат в тефтерчето от Букурещ (защото и в Букурещ ходих), лежа навсякъде, където може да се лежи, смея се с пълно гърло, снимам почти всеки ден, слушам супер яката музика, прегръщам всички и им напомням колко ги обичам. С други думи - I just go with the flow. Но за go-уването with the flow ще ви говоря друг път.

Искам този пост да е началото на една поредица говорене за живота. Размишляване. Простотии на n-та степен. Не мисля, че е възможно промяната в мен да не се отрази моментално и тук. Разбира се, първо имам да напиша две рецензии за Егмонт и ще си спазя обещанието към тях. Но след това... След това ще се превърна в псевдо-философ. 
Ето това вече наистина ми допада.
И Red Hot Chili Peppers също.


'Щото this life is more than just a read through.

Thursday, May 5, 2016

"Фенка" от Рейнбоу Роуъл

Миналата година за първи път прочетох роман на Рейнбоу Роуъл и, макар и да останах очарована от четиво, осъзнах, че далеч не е най-доброто, което тя може да предложи. След четене на огромно количество фентъзи имах нуждата от нещо леко и разтоварващо, затова посегнах към втората си книга от тази писателка, а именно "Фенка". Хиляди благодарности на издателство Егмонт за копието!


Катрин "Кат" Ейвъри и нейната сестра-близначка Рен са първокурснички. Допреди това са делили всичко - стая, дрехи, дори и по училищните балове са вървели в комплект; споделяли са и обща мания по Саймън Сноу и голяма част от времето им е минала в писане на фенска литература. Кат прави това и до сега. Историята ѝ "Само напред, Саймън" е сред най-известните в интернет, обожавана почти наравно с оригиналната поредица на Джема Т. Лесли. Ала Рен винаги е била по-екстровертната, отворената към нови неща и свободната. Поведението ѝ не е по-различно и сега, когато им предстои да влязат в университет - тя желае по-голяма независимост и отказва да дели стая с Кат, при което горката Кат попада при на пръв поглед груба съквартирантка, Рийгън. 
Проблемите на Катрин не свършват до тук. Въпреки невероятния курс по творческо писане, където тя е една от любимките на професор Пайпър, професорката ѝ не смята фенската литература за истинска литература, а в това осемнадесетгодишното момиче е най-добро. Не стига това, а и непрекъснато се тревожи за баща си, за пръв път оставащ сам след развода с жена си. Любовни проблеми, причинени от сладкото момче, което постоянно се навърта около Рийгън, допълнително я спъват.

Не веднъж съм споменавала, че една от причините да обичам young adult литературата, е възможността да се свържа максимално с поне един от героите. Трудностите, през които те
преминават, и въпросите, които си задават, често са близки, с тези на читателите - по този начин намираме не само успокоение в книгите, подобно на Кат, а и намираме решенията на проблеми, мъчили ни с години.
Талантът на Роуъл е определено в изграждането на невероятни персонажи. Главните ѝ герои са изпипани до съвършенство (иронията е, че те са далеч от съвършени, и всеки един от тях си има своите недостатъци, правещи го толкова реалистичен, сякаш аха да изскочи от страниците), но авторката не пренебрегва и второстепенните. Подобно на повечето фенове на романа съм влюбена в Кат и Ливай, но Рен също е герой, грабнал ме с промяната, през която минава. 
Както и в "Елинор и Парк", семейните взаимоотношения тук далеч не са на ниво.  Не по-малко харесвам и бащата на близначките и през повечето време ми беше изключително тъжно за него. Все повече и повече се обръща внимание на психичните заболявания в съвременната литература, което може само да ме радва. Плюсът тук е, че, за разлика от повечето романи, където авторите най-често описват героите си като страдащи от депресия или тревожност, Артър Ейвъри е диагностициран с биполярно разстройство. Личи си, че авторката е проучила достатъчно нещата, за да се абстрахира от всички митове около заболяването, и е създала един страхотен герой и любящ родител.


Прочетох "Фенка", подобно на много други романи, точно когато имах нужда от нея и за мен това е една от причините да я обичам с такава сила. Не бих могла да кажа, че се нарежда сред вечните ми фаворити, но определено разбирам защо е толкова хвалена. Дадох втори шанс на Рейнбоу Роуъл и определено не останах разочарована от решението си. Романът ѝ за момиче, срещащо трудности в оставянето на детското си увлечение зад гърба си и плахо навлизащо в света на големите, е увлекателен и красив, а от страниците му едновременно струят всички емоции, през които човек може да премине в този период от живота си.

Monday, April 18, 2016

9 причини да прочетете "Кралица на сенките" на Сара Дж. Маас


Селена Сардотиен, сега Елин Ашривер Галантиус, кралица на Терасен, се завръща обратно в кралство Адарлан след пътешествието си във Вендлин. Състоянието, в което заварва Рифтхолд, нейн дом за почти година, я шокира. Верните ѝ приятели са се променили коренно - Каол, капитанът на Кралската стража, се държи студено с Елин, а кралят на Адарлан е поробил съзнанието на сина си Дориан. Екзекуциите са ежедневие; робите са повече от преди; демони бродят по улиците на града и търсят души, в които да се вселят. 
Не стига това, а и мъжът, унищожил живота ѝ, отново я търси за една последна услуга...

Тя бе огнената наследница.
Тя беше огън и светлина, и пепел, и въглени. Елин Огнено сърце не се прекланяше пред никого и нищо, освен пред короната, която ѝ принадлежеше по законите на кръвта и оцеляването... и триумфа.

1. Прочетете я заради непоколебимите и храбри женски герои, които могат да ти сритат задника във всеки възможен момент. Благодаря на Сара Дж. Маас за невероятните дами 
2. Ала същите тези персонажи обичат страстно и влагат сърце и душа във всичко, което правят.
3. Иска ли питане - магията! Магическата система в поредицата не е нещо невиждано и нечувано, но е също толкова интересна; определено е един от най-добрите аспекти на "Кралица на сенките" и с удоволствие бих прочела нещичко допълнително за знаците и ключовете на Уирда.


4. Историята е толкова завладяваща, че трудно можеш да се откъснеш от нея, веднъж започнеш ли да четеш. Не отричам, че първите в 100-200 страници действието се развива много бавно, но бързото преминаване през първата трета от книга ще ви разкрие епични битки, забавни диалози и изключително прочувствени такива, и обрати, от които свят ще ви се завие!
5. Мъжките герои също не отстъпват на женските и е трудно да не си харесаш поне един... или всичките. (Where the Ronan fans at?)
source: forursmiles.tumblr.com
6. Напрежението и мистерията. Имаме представени трима нови герои, които са от значение, и авторката определено пести каквато и да информация за тях отначало, подклаждайки интереса ни значително.
7. Стилът на писане беше на ниво както винаги, макар и да четох превода (благодаря на Егмонт за предоставеното копие!); може би единствените ми забележки са към "абзаците", съставени от едно-две изречения, които и без това са накъсани. Ако се пренебрегнат обаче, пред очите ни се разгръща невероятният талант на Маас и способността ѝ да ни унищожи с шепа думи.
8. Романсът, въпреки че някои фенове няма да са особено радостни от поетата посока. Аз все пак се насладих на всеки разговор между двойката, защото все пак това са двама от най-остроумните герои в поредицата!
9. Краят не беше мъчителен cliffhanger в стил Рик Риърдън, но това не означава, че ние, читателите, не очакваме издаването на следващата книга с огромно нетърпение. Смятам, че "Кралица на сенките" беше идеален край за една определена част от историята на Елин Галантиус и сега тя има един проблем по-малко на главата си; но се задава война с много, много страшен враг и тръпна в очакване да видя как ще се развие поредицата.

Saturday, April 16, 2016

"Скъпа Елена Сергеевна" - отзив


Учениците от 12 "Б" клас не са се представили добре на изпита си по математика - меко казано. Страхувайки се за бъдещето си, едно от момчетата в групата, Володя, поема инициативата и измисля план как могат да поправят изпитните си материали.
На рождения ден на Елена Сергеевна, тяхната учителка по математика, те пристигат с букет цветя и подарък - на пръв поглед мил жест с цел да създадат един хубав спомен с нея, тъй като им е последна година с преподавателката. Но истинската им цел не е да зарадват жената, а да я принудят да ги извади от лошото им положение, давайки им железния ключ от касата, където се пазят изпитните материали, и позволявайки им да поправят грешките си, за да изкарат достатъчно добри оценки и да влязат в желаните университети.

"Животът като цяло е нещо подло, Елена Сергеевна."

Не бях ходила на театър от години, за което се чувствам просто... глупаво (въпреки че ще се старая да поправя тази си грешка за в бъдеще.) Липсва ми каквато и да е база за сравнение, но имам чувството, че дори и да ходех на театър често, отново щях да остана без думи пред осъвременената версия на "Скъпа Елена Сергеевна", написана преди три десетилетия от съветската авторка Людмила Разумовская. Постановката оживя на силистренската сцена под режисурата на Христо Христов и изиграна от учениците-актьори към Театрално студио "Питър Пан".
Въпреки значителната разлика във времевите периоди, проблемите, които Людмила Разумовская е поставила, са също толкова актуални и сега. Учениците са готови буквално на всичко да отърват кожите си и да си осигурят едно по-добро бъдеще, за разлика от скъпата си учителка по математика - самотна жена, задоволяваща се с най-малкото. Някои от учениците престъпват всякакви граници на поведение и загърбват общоприетия морал, а други, макар и все още желаещи хубаво бъдеще, решават да се откажат от плана, показвайки изключителната сложност на човешката природа. Аз, като ученичка, едновременно разбирах трудностите, през които кандидат-студентите преминаваха, и желанието им да се бунтуват срещу системата заради взаимното им желание за по-добър живот; ала не по-малко мъдрост излезе от устата на прекрасната Елена Сергеевна, опитваща се да поучи кривналите от пътя дванадесетокласници, използвайки дългогодишния си опит. Подобно на истински любяща майка, тя не губи надежда за учениците и продължава да ги убеждава, че това, което правят, е грешно.
Уникалността на спектакъла дойде, разбира се, от перфектната хармония между актьорите, които, макар и все още гимназисти, се бяха отдали напълно на постановката, и техният режисьор. Заразната им любов към театралното изкуство личеше от всяко тяхно движение и всяка промяна в гласа, от която настръхваш. 

Определено не претендирам за професионализъм - далеч не. Но ако ви се отдаде възможност да гледате пиесата "Скъпа Елена Сергеевна", и особено ако играят младите актьори от "Питър Пан", определено не пропускайте, защото това бяха едни от най-добре прекараните час и четиридесет минути от живота ми!

Saturday, April 9, 2016

"Гневът и зората" на Рене Ахдие

След "Героите на Олимп" нищо не беше хубаво, нищо не беше интересно, всичко беше сиво и скучно, и глупаво, и безсмислено. Рядко книга (или поредица) ме оставят с такива чувства. Търсех заместител. Търсих и дирих, и рових, и си седях пред рафтовете, мислено плачейки. Междувременно в чата на блогърите Ева и кака ни Елена тотално се бяха обсебили с "Гневът и зората", което беше и причината да си я поръчам, но дори не пипвах... до началото на пролетната ваканция. Просто така се случи, че инцидентно със Зин четохме книгата заедно, макар и тя да я свърши преди мен. И плакахме заедно. И пищяхме заедно по Халид.

Един живот за една зора. 

Над Хорасан тегне жестоко проклятие.
Младият му халиф Халид ибн ал Рашид е жестоко чудовище - или поне за такъв го смятат всички, тъй като с всеки изгрев над Хорасан той отнема живота на едно момиче, обесвайки я с копринено въженце.
Шахризад ал Хайзуран не е на себе си след загубата на най-добрата си приятелка Шива. Тя се заклева да отмъсти не само за Шива, но и за всички семейства, покрусени след смъртта на обичните си дъщери. Шази не само, че има намеренията да надживее останалите, а и да сложи край на безпричинното клане.
А как ще омае халифа? Чрез приказки, разбира се.
Рискувайки живота си нощ след нощ, Шахризад открива, че истинският Халид само се прикрива зад маската на чудовищен тиранин и с цяло сърце се бори да избута чувствата колкото се може по-назад в ума си, ала това се оказва невъзможно.

Как въобще се случи това?
Защото той не е чудовището, за което го мислех.

По-голямата част от съвременния книжен пазар е залята от стереотипни истории с бели хора, развиващи се или в Европа, или в Щатите. За щастие има автори като Рене Ахдие, които разнообразяват иначе скучното и клишираното ни ежедневие с щипка екзотика. 

Сюжетът е клиширан, знам - колко ли романи не съм чела за любов, която не е трябвало да се заражда на първо време, но после се превръща в изпепеляваща страст; ала самият начин, по който авторката е поднесла разказът за обрулените на ранна възраст от живота Шази и Халид разбиваше сърцето ми и насълзяваше очите ми. 

Ахдие все пак не е забравила и за второстепенните си герои. Деспина, прислужницата на Шахризад, е на пръв поглед забавна героиня с леко сърце, но и тя, подобно на господаря си, носи само маска и трудностите и проблемите ѝ са големи, колкото и тези на останалите. Тя е първият човек, с когото Шази се сближава след като отнемат най-добрата ѝ приятелка. Джахандар също е герой, чиято съдба се промени много в рамките на 400 страници. Отначало поема по грешния път, но се променя достатъчно бързо, за да осъзнае прегрешенията си, и това го издигна много в очите ми. Тарик и Рахим може би бяха единствените герои, чиито гледни точки не ми носеха толкова наслада от четенето, колкото на останалите, но те също допринасят много към сюжета.

Писателката е изпипала всеки един детайл - от богатото, пищно облекло на героите до чуждите подправки, чиито аромати едва ли не усещаш, четейки. Подходяща лексика беше подбрана да се опишат климат и обстановка, към което със сигурност допринасят и родните преводачи. Рядко се наслаждавам на превод толкова много, но в този роман всичко се преливаше идеално!


Имаше малък брой неща, които не ми харесаха, но те идват главно откъм стила на писане. Без значение колко богат и красив е, изреченията често звучат накъсани. Параграфите също бяха прекалено кратки и всяко уж важно нещо беше отделено на нов ред - прекалено използван подход в книгата, който убиваше моментът в някои случаи. Любовта между Шази и Халид отначало също се появява сякаш от нищото, но задълбавайки в сюжета стигаме до реални причини и отговори на всички въпроси.

Това не е обикновена история. Рене Ахдие не е обикновен писател.
"Гневът и зората", нейният феноменален дебют, е невероятна история в стила на "Хиляда и една нощи", съчетаваща в себе си страстна, изгаряща любов, магия, храброст и приятелство и дълго време няма да напусне съзнанието ви. Това е от онези книги, които ви примамват от рафтовете, за да ви пристрастят, държейки ви в плен между страниците си. 

Monday, March 14, 2016

"Синът на Нептун", Рик Риърдън (Героите на Олимп #2)



"Изгубеният герой" ни остави със заключението на Джейсън, че всеобщият любимец, Пърси Джаксън, би следвало да е в Римския лагер, също изгубил напълно паметта си. Първите четири глави са посветени изцяло на опитите на Пърси да се укрие от преследващите го чудовища и да намери ако не познати лица, то поне приятели - въпреки че е на Западния бряг, далеч от Лагера на нечистокръвните в Лонг Айлънд.
След успешно намиране на другия лагер, Пърси се запознава с устройството на римските легиони, настоящият претор (и кандидат-претора, или господин Убиец на плюшени играчки - наричайте го както искате), римските домашни духове (лар) и основните разлики между двата лагера... а среща и двама нови приятели от Пети легион, с които ще се изправи пред мисия, способна да възстанови честта на легиона.

Както и в "Изчезналият герой", тук голям плюс отново са оригиналните персонажи и начинът, по който са представени.
Франк Занг и Хейзъл Левеск са сравнително нови в легиона, но топло приветстват Пърси сред редиците си.
Хейзъл е неповторима с това, че, следвайки законите на живота, не би следвало все още да е жива. Но това не е обикновеният свят, който всички познаваме, а свят, където боговете все още властват и чудовища върлуват; знаейки се от хилядолетия, че тя ще изиграе огромна роля в животите на всички седем герои от Великото пророчество, тя бива възкресявана. Пази тази тайна от всички, докато не среща останалите шестима от пророчеството.
Франк е персонаж, когото мнозина тинейджъри по света биха разбрали. През целия си живот той не е смятал, че е способен на нещо значимо и, освен стрелбата, никога не е имал други специални умения. Това се променя, когато след смъртта на майка си бива изпратен сред редиците на римляните. 
Както споменах и в ревюто на "Изчезналият герой", атмосферата на поредицата е по-мрачна, а героите - някак по-сериозни. Рик не си поплюва при създаването на историите им. Премеждие след премеждие, трагедия след трагедия изграждат животите както и на Хейзъл, така и на Франк, само за да осъзнаят истинската си стойност едва като се съберат тримата с Пърси на едно място.
Харесва ми как в отделните глави на всеки герой можем да усетим техните несигурности и наистина да надникнем в умовете им. Намирам това за един огромен плюс - вместо да създава перфектни герои и ситуации, авторът умело подбира думите си, за да създаде възможно най-добрите и автентични личности, максимално близо до реалността.
Освен епичното ново трио, второстепенните персонажи са също толкова интересни. От различни божества - някои мили, други желаещи злото на Пърси и компания -, до ужасяващи гиганти, смразяващи кръвта твари, глупави чудовища и невероятни приятели, които, изненадващо, са все още на страната на "добрите".

Обикновено втората книга от поредица се развива по-бавно с цел авторът да разгъне не само света, а и персонажите си по-добре. "Синът на Нептун" за съжаление също спада към тази категория. Макар и далеч да не ѝ липсваше типичното за Рик Риърдън напрежение във всяка глава, динамиката тук на места липсваше. Това все пак беше единственият недостатък на книгата и съм готова да затворя очите си за него - ако действието се ускореше дори малко повече, читателите щяхме малко или много да пропуснем невероятни моменти от миналото на героите и техните мисли.

Оцених книгата с 4/5 звезди в Goodreads, поради простата причина, че "Изгубеният герой" завиши очакванията ми изключително много, но нека видим добрите ѝ страни - има Пърси, един прекрасен Франк, кон с лош език и шеги, на които ако не се смеете с глас, то поне ще се подсмихвате.

Monday, March 7, 2016

Percy Jackson and the Heroes of Olympus: The Lost Hero by Rick Riordan

A year and a half had passed since I had last read anything by Rick Riordan. I was fascinated by the world he had created when I read the first PJ series in 2014 - Greek mythology mixed with the 21-st century; gods talking on mobile phones, Poseidon wearing beach shorts. You know, things that every teen would find hilarious. But no matter how much I had enjoyed The Olympians, I couldn't find myself to pick up Heroes of Olympus.
Until now.



Unlike in Rick's first series, there's more than one point of view here. Plus, it would've been hard for Percy to relate the story, when he isn't the main character in the novel - or when he isn't at Camp Half-Blood at all anymore. He has been gone for eight months and the entire camp has been looking for him everywhere. Instead of Percy, they are introduced to three new demigods... And one of them doesn't really fit in. He doesn't even belong to this camp.

Jason wakes up in a school bus on a trip to Grand Canyon, next to, apparently, his friends Leo Valdez and Piper McLean (who might be his girlfriend. Who knows? Definitely not Jason.) He doesn't remember who he is. Or who they are.
After the new trio has been taken to Camp and claimed by their godly parents, a prophecy opens to them:

Seven half-bloods shall answer the call,
To storm or fire the world must fall.
An oath to keep with a final breath,
And foes bear arms to the Doors of Death.


The three demigods have a short time to free a god, which definitely isn't an easy task when one of the mightiest goddesses has turned against all heroes. Moreover, she has gained a lot of followers who will try to trip the gang during their journey. 

You see, I had been putting this book off for a long time, thinking that I was over my Percy Jackson obsession. Boy, was I wrong. 
While The Olympians is more middle-grade-ish and predictable, Heroes of Olympus is darker and much more twisted. Monsters seem to have gotten stronger and more difficult to beat - but so have the characters. Life (and gods) throw an, at first sight impossible, quest at Jason, Piper, and Leo, testing their willpower and strength.
Not only has Rick's writing bettered, but so has his sense of humor - I found myself laughing out loud not only once or twice. Their utter positivity is contagious. Even in the darkest of times, the trio manages to find the light and crack a joke or two. 
This book's biggest plus is, in my opinion, the characters. None of them has it easy. Leo is left completely alone in the world, Piper is covering the truth about her only family left, and Jason doesn't remember the first thing about his life. Leo's story touched me the most and he was definitely my favorite character in this book.
Another aspect of their personaliities that is not to be missed, is the fact that there are PoC characters - Leo is a Latino character, and Piper is Native American. It might not be huge or groundbreaking for many people, but a lot of popular authors create only cishet white able-bodied neurotypical characters, and these here aren't neurotypical either! But anyone invested in the PJ series knows that the majority of demigods have either ADHD, dyslexia, or both. 

Although The Lost Hero lacked Persassy - excuse me, Percy -, it's still phenomenal and mind-blowing. After all, who doesn't love a good page-turner with metal dragons and elements from two different mythologies interweaving?!
Definitely a solid 5

Monday, February 1, 2016

"Memoirs of a Teenage Amnesiac" by Gabrielle Zevin

I think I have a pattern.
I start interesting books either on Sundays, or at the end of any holiday, and I go to bed too late, because goddammit, interesting plots! Not that I ever regret reading, even when it eats from my precious sleep.
Memoirs of a Teenage Amnesiac is like that one person you chat with till the sunrise, and you can feel your eyes burning already, but no, you'll stay awake for them. That's a little what I did with this book to finish it - I skipped my usual Friday nap (I mean my three-or-four-hours-long "nap") and devoured Gabrielle Zevin's masterpiece in one sitting, after having read only a hundred pages in the course of one week.


Above all, mine is a love story.
And like most love stories, this one involves chance, gravity, and a dash of head trauma.
It began with a coin toss.
The coin came up tails; I was heads.

Naomi Porter wakes up in a hospital bed and realizes she has no idea who she is, or what has happened during the last four years. No memory occurs of her parents' divorce, her boyfriend (does she have one at all?), her friends at school, French (which she used to be so fluent at). Diagnosis: amnesia. The one to help her remember her life is her best friend, Will, who does it the old-fashioned way - with a letter, written on an old typewriter. That's just who Will is - old-fashioned, but always willing to help.
Naomi is perplexed. All the activities she was passionate about before the accident, now seem... ordinary to her. And she doesn't know what connected her with her friends in the first place. Only after going back to school and trying to get her memory back, does she realize the past can sometimes be too overwhelming, and her head trauma might be a chance for a new life.

I was going to be all about now, about am, about present tense.

I prefer reading books in one sitting, or if not one - just reading them quickly in general. I like the slight headache I get after staring at the pages for several hours straight, and I like the occasional blurriness of my sight when, ahem, someone's cutting onions again! That was the only reason why I preferred to devour Memoirs of a Teenage Amnesiac. I could truly connect with the characters and the plot itself. I didn't always agree with Naomi's actions, as they could be unreasonable at times, but, for me, she is one of the best YA heroines I've read about. She wasn't the typical one-dimensional character, which is something I always look for in good books - Naomi was flawed, she showed emotions and atitude; she built a new friendship, got her heart broken several times, disappointed people and then managed to give them reasons to forgive her. 
Although the writing style could've been more complex, indeed. I'm fine with it the way it is - beautiful and flowing, yet simple. It didn't worsen the book; it even added for a better experience in some way. 

I've been reading a lot of contemporary YA fiction lately, and I find myself again and again in every book. 15 and 16 are the perfect ages, I guess. So, if you are as confused and emotional as me, and are looking for answers to questions bigger than you, pick up Memoirs of a Teenage Amnesiac. It may not answer the questions you have, but books always make things easier to bear, I promise.