"Писма до мъртвите с любов" на Ава Дилийра

 Trigger warning for r*pe, domestic violence & death.

 Колко често една книга ви влиза под кожата без да се усетите, разтърсва ви до основи и, четейки, я усещате все едно писана за вас? Точно това ми се случи с "Писма до мъртвите с любов".

 15-годишната Лоръл получава за домашно по литература да пише до мъртъв човек и тя избира Кърт Кобейн - гласът на цяло едно предишно поколение. Споделя му за починалата си вече от година сестра, негова голяма почитателка; за първата голяма любов, за новите си приятели, разпадналото ѝ се семейство. И от едно обикновено домашно, скоро цялата ѝ тетрадка бива изписана с писма до, вече мъртви, известни личности, което за нея изглежда като единственият начин да се освободи от мислите, тормозещи съзнанието ѝ.

 Както пише и на задната корица, книга като тази определено се подарява с няколко музикални албума, стихосбирки и много филми и определено с един тон носни кърпички, защото "Писма до мъртвите с любов" ще ви хване за гърлото и ще забие нокти в него. Книгата изважда на показ най-големите проблеми, през които един тинейджър може да мине, и най-страшните мисли, които могат да минат през главите им ни. Доста трудно се говори за този тип книги, защото сякаш са докоснали онази част от теб, която никой не се предполага, че може, камо ли пък да улови толкова добре. От трепетите на първата любов до трудността на това да поддържаш приятелства, когато ти самият стоиш на ръба и усещаш как всеки момент можеш да се подхлъзнеш и да паднеш в бездна, от която няма измъкване; до разбитите семейства, които просто вгорчават нещата още повече.

 Въпреки че в крайна сметка мнението ми за книгата не е толкова негативно, не мога да не засегна и нещата, които смятам, че можеха да бъдат подобрени. Първата половина от книгата, макар и самата тя да ме беше завладяло от първото изречение, ми се стори доста плоска откъм стил на писане и създаване на героите. Проблеми като хомофобията, ментални заболявания и възстановяване след потенциален опит за изнасилване можеха да бъдат адресирани далеч по-добре, както можеха да бъдат развити и LGBTQIA+ героите в книгата, а не само да има няколко сцени, в които те биват представени. Не харесах начина, по който Мей ни беше показана като перфектно същество, нито идолизирането на хората, до които Лоръл пишеше писмата си. Далеч не смятам, че това са незначителни забележки, което доведе и до по-ниската ми оценка в Goodreads, когато книгата имаше толкова потенциал.

 Обаче параграф след параграф, писмо след писмо, вече не различавах реалността от художественият свят, създаден от Ава Дилийра. И плаках, и се смях, и отбелязвах толкова много цитати, че копието ми, предоставено от издателство Софтпрес, набъбна с един-два сантиметра. Осъзнаването на недостатъците не провали четенето ми, дори напротив - обичам тази книга въпреки всичко. Защото когато намериш книга, която кара сърцето ти да препуска един удар и всяка дума носи най-силният емоционален заряд на света, знаеш, че авторът си е свършил работата, а дебютът на Ава Дилийра е просто поразителен.