'Night of Cake and Puppets', Laini Taylor

I mentioned that book in my TBR pile for 2015 but I couldn't resist on reading it. This is about cute, teen love and maybe you won't expect much but Laini Taylor has written word porn. WORD PORN, I tell you. 
Night of Cake and Puppets is a spin-off of the Daughter of Smoke and Bone trilogy which means it's not necessary to have read the other books. Everything you need to know is exposed in the first chapter.
Zuzana is Carou's best friend. She is a 4'8'' person but is vengeful for the whole planet, mostly because of her bigger brother Tomas. She has a twisted mind and her Deda used to tell her creepy bedtime stories when she was a child.

Truly, if I ever turn out to be a murderer or something, the newspapers can pretty much say, She didn’t have a chance to be normal. Her family twisted her from the day she was born.

Also, something less creepy and more innocent, she is a puppet-maker. A puppet-maker, fallen in love. What Zuze knows about him is:

1. His name is Mik.
2. He plays violin in the same theater she makes puppets for.

Mik, happily, knows more about her. (Yes, the story has two points of view, thank you, Laini!) He knows WHOLE FOUR THINGS! Well, three. The fourth is a quality. But at least he knows about her love for cake. If someone had a secret crush on me, I'd love him to know about my love for chocolate, and, yeah, cake, I lovelovelove cake. You don't know how sad I felt when Zuze had cake. Chocolate cake. Much tears, very wow, I want cake.

Whatever.

This is when the magic happens.

Scoopies are what Carou has - little beads, everyone with a unique pattern, and they make wishes come true. Simple, super small wishes, but Zuzana is satisfied. Scoopies are enough for her to... Well, read the goddamn book and find out what she does with her five scoopies. It is cute. It is magical. It is what I needed those days.

I needed something like that right then - I had more Christmas spirit in November rather than now, and my Christmas wasn't much Christmas-y at all. I didn't have a Christmas tree, only two garlands and three meters of Christmas lights in my room, that's it. I didn't know what magic was and I had lost my excitement.
Until I read that book.
For a reader, books are the little magic everyone wants, hopes for and or needs. And if you don't believe me, read Night of Cake and Puppets. 

Life doesn’t need magic to be

magical. 

(But a little bit sure doesn’t hurt.)

---

Книгата не е преведена на български, но я има безплатно в интернет в pdf формат само като ebook. Самата книга няма paperback/hardcover издание (за съжаление.)

за четиринадесетте и наученото от тях

няма да лъжа - четиринадесет са малко, особено ако кажеш, че не си "почти на петнадесет", а на четиринадесет-навършени-преди-двадесет часа. обаче никой не е казал, че не можеш да научиш нещо, така че: 14 неща, които научих, докато навърша 14.

1. сиртаки. и не го играя добре. и го научих днес.

2. щастието ти зависи само и единствено от теб.

3. ако сам не се обичаш, никой друг няма да го направи.

4. след бурята изгрява дъга. след по-голяма буря изгрява по-голяма дъга.

5. усмихвай(те) се повече. усмивките са важни. без начумерени лица :)

6. покер. не се научих да играя сантасе и белот, но преди поназнайвах за блекджека.

7. не се срамувай(те) да се запознаваш(-те) с нови хора.

8. хората съдържат цели вселени в себе си и винаги си струват опознаването.

9. щастие с пари не се купува, но можеш да си купиш книги и шоколад с пари, а това е почти същото!

10. писма > смси. но пък получих смс за рождения си ден и е от непознат номер. сладурско.

11. ризи. много ризи. повече ризи. възможно най-много ризи.

12. не е важно на колко си, а на колко се чувстваш. документите обаче са друго.

13. ако нещо не може да се оправи със спане и шоколад, значи трябват повече спане и шоколад.

14. блогването е забавно и е моето нещо.

благодаря на всички, които са ми помагали да развивам блоговете си, на тези, които са ме подкрепяли, на тези, които са ми казвали толкова мили неща за тях.

***

благодаря на всички. за всичко. за пожеланията особено. на двамата човека, които се навиха да ги снимам за #peopleofsilistra днес (снимки ще публикувам всеки петък, между другото).

***

благодаря на viii-a, че ми пяха happy birthday. два пъти. и че бяха такива милички.

***

а, и на женя i.e. my bestie, че ми взе "тайната градина". dude, i love it. <3 и тебе те обичам. багер.

***

благодаря на мама и тати, че са родили такава яка дъщеричка и им завиждам, че и аз няма да си имам едно толкова прекрасно хлапе :D

'бяла като мляко, червена като кръв', алесандро д'авения

веднъж един царски син седнал да обядва. докато се хранел, си порязал пръста и капка кръв паднала върху изварата. тогава казал на майка си:

- мамо, бих искал жена, която да е бяла като мляко и червена като кръв.

- ех, синко, щом е бяла, няма как да е червена, а ако е червена, няма да е бяла. но пък търси, дано намериш.

"любовта на трите нара"

итало калвино, из "италиански приказки"

нека спра за минута с писането на тази рецензия, защото сърцето ми не си е на мястото. "бяла като мляко, червена като кръв" е нещо като италианската версия на "вината в нашите звезди", но за мен беше дори по-докосваща.

лео - шестнадесетгодишно момче на прага на зрелостта, обичащо футбола, мотопедите и китарата си. мрази да ходи на училище и за него учителите са "защитен животински вид".

има заместник на госпожа аржентиери - преподавателят по история и философия, когото лео нарича "мечтателя".

а мечтата на лео е като мечтата на данте - беатриче. тя е неизлечимо болна от левкемия.

"leukos - бяло. оттам произлиза италианската дума luce. светлината е бяла.

aima - кръв. оттам произлиза думата "ematoma" - съсирек.

ако събереш тези две страшни думи, изниква нова, още по-страшна: левкемия."

левкемия - бяла кръв.

лео се страхува от бялото - за него този цвят е поглъщаща самота, нищо; празна бездна без цвят и без музика. всичко лошо е бяло - например бели петна в паметта и бялата кръв.

любовта е червена - като косите на беатриче и кръвта, която той ѝ прелива.

историята не е наивна, не е детска, не е глупава. истинска е. още преди да прочета книгата, знаех, че ще ми хареса. научих много от скромните 254 страници. красиво написана, увлекателно. историята на човек, който търси любовта и някои отговори на въпроси, зададени от мечтателя, силвия и дори - баща му.

книгата е сърцеразбивач.

оценка: 4/5

"18% сиво", захари карабашлиев

зак е емигрант в щатите. любимата му, стела, го напуска. след сбиване и пиянска нощ в мексико той се озовава с торба марихуана в багажника. не знае какво да я прави. обажда се на приятел - дани - и решава да я продаде в ню йорк.

пресичане на континента - от east coast до west coast, в благи спомени за една истинска, неподправена любов. 

***

- дръж тази карта пред себе си за секунда, трябва да замеря светлината

- какво е това?

- сива хартия

- виждам

- 18% сиво

- 18% сиво?

- термин. 18% сиво

- за какво ти служи това 18% сиво?

- с него настройвам светломера. ето, насочвам го към сивата карта – така – и светломерът вече „знае“, че това сиво е 18% сиво. оттук нататък калкулира кое е по-тъмно от това сиво и кое е по-светло. виждаш ли… на всеки светломер, независимо колко прецизен е, му трябва отправна точка.

***

целият роман е живот на бързи обороти. сякаш ти си зак и си натиснал педала на газта, пресичаш цяла северна америка, за да продадеш един чувал с марихуана и да се отърсиш от спомените за напусналата те любов. трудно е, когато тя е оставила отпечатъци от себе си по всичко - леглото, завивките, саксиите с фрезии, но най-вече - сърцето му.

стилът на писане мъничко наподобява прозата на буковски. всичко е безкрайно реално, реалността те удря с тухла и все пак между страниците се прокрадва една носталгия по красивото минало.

"това е първата екшън носталгия. нов жанр безспорно!" (любен дилов-син)

***

обичам тази книга! знам, че една книга ме е впечатлила, когато е предизвикала емоция в мен; когато съм хвърчала през страниците за минути, когато почти не дишам от света, описан в тях. а светът на "18% сиво" е погледнат през очите на фотограф-писател. виждаш всичко като на забързан кадър пред теб.

***

"красотата на всяка снимка, стела, се крие в разработката на средните ѝ стойности, в сивото. черно и бяло са просто крайности, без които и най-интересният негатив изглежда безконтрастен и недо... недоразвит. детайлите, обаче, животът на снимките, е всъщност в средните им стойности."

***

"самота, която най-силно усещам в онова време между ден и нощ. не още вечер, не вече ден. тогава е най-самотно."

оценка: 4.5/5

Хартиени тайни

storytime! със зизи от valar morghulis написахме кратка обща история със заглавието "книжни тайни".
(звуча като деветгодишно момиченце, което рекламира близалки)
частите на зизи са в синьо, моите в зелено.

Джема усети как капките от дъжда се стичаха надолу по лицето и сякаш се опитваха нежно да я погалят. Беше тръгнала към книжарницата, когато дъждът започна да пада от небето. Джема не успя да спре въображението си и си представи как някоя голяма капка окуражава децата си да полетят към земята, но те не успяват, тъй като все още са твърде малки и крилата им са недоразвити. Засмя се на своето глупаво въображение и отключи вратата на книжарницата. Бързо влезе вътре и се опита да стои далеч от книгите. Което беше невъзможно, тъй като те бяха навсякъде. Остави шлифера си на стола. извади книга от чантата си и започна да чете. Чакаше клиенти. Дъждът създаваше уютна атмосфера. Лампите светеха в приятна оранжева светлина. Капките от косата и оставяха малки мокри следи върху страниците на книгата и тя се опита да си придърпа косата назад. Върза я на кок и я остави да се изсуши сама. след няколко минути четене чу скърцане от отдела за фентъзи книги. Дали някой клиент беше влязъл без тя да забележи? Чуваха се стъпки и разлистване на страници. Една книга липсваше от рафта - старо копие с твърди корици на 'Хрониките на Амбър'. Шумът идваше от един от другите отдели и Джема бавно пристъпи към него. Едно малко момче с черна коса прелистваше бързо книгата, сякаш търсеше нещо много важно. Джема не знаеше дали да го остави или да го попита какво търси. Обърна се, но си удари ръката в ръба на един рафт. Изохка. Момчето я чу и се огледа стреснато. Ръката му затвори книгата. Прегъна ъгълчето на една от страниците. Двамата стояха там и се гледаха втренчено. Изведнъж момчето започна да тича обратно към отдела за фентъзи книги. Джема тръгна след него и видя как то внимателно постави книгата на земята. После стъпи върху и нея и тъкмо когато джема тръгна да му се кара, то се изпари в сребърен прах. Джема гледаше прахта с учудване и в следващия момент книгата изсмука това, което беше останало от момчето. Вече беше сигурна, че не е била "Хрониките на Амбър". Имаше нещо в книжарницата ѝ, нещо могъщо, силно и древно. Книгата липсваше. разлистването продължаваше да се чува, но посоката се сменяше. Идваше от раздела с хорър, английска класика, после научна фантастика и фентъзи. Бледи образи се очертаваха във въздуха като мараня. Книги изчезваха. По рафтовете оставаше малко сребърен прах. Джема разгледа купчинките отблизо. Виждаха се малки букви в тях. Буквите изписваха едно изречение: "Книгите крият повече тайни, отколкото си въобразяваш."

'пътеводител на галактическия стопаджия' & 'ресторант на края на вселената', дъглас адамс

малко 2в1, но бях тотално против да говоря само за едната книга, защото и двете бяха твърде невероятни, за да бъде истина.

"в много напредничави цивилизации от външния източен край на галактиката ПЪТЕВОДИТЕЛЯТ вече е изместил великата ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ГАЛАКТИКА като настолна съкровищница на целокупното знание и мъдрост, защото въпреки големите пропуски и многобройните съмнителни - или поне крайно неточни - сведения той превъзхожда по-стария и по-традиционен труд в две важни отношения. първо, той е малко по-евтин; и, второ, на корицата му с големи приветливи букви са изписани думите БЕЗ ПАНИКА"
i. имаме една планета земя, един артър дент, един форд префект, един президент на галактиката зейфод бийблброкс, една трилиън и един кораб "златно сърце". и един параноид андроид марвин*

няма да разказвам какво се случва. трябва да прочетете, за да разберете.

вселената е лъжа.

земята се управлява от мишки.

хората са третите най-умни същества на планетата.

смисълът на живота, вселената и всичко останало е 42.

същевременно смисъл няма никъде и нищо. точно затова книгата е толкова гениална - философите търсят отговорите на всички въпроси от години, а те са синтезирани в две малки книжки, поднесени с хумор. всичко изглежда толкова просто, но тогава идва...

ii. ...ресторант "на края на вселената"

"съществува една теория, според която ако някой някога открие точно какво представлява Вселената и защо я има, тя моментално ще изчезне и на нейно място ще се появи нещо още по-странно и необяснимо.съществува и една друга теория, според която това вече се е случило."
артър, форд, трилиън и зейфод стават свидетели на края на вселената.
зейфод търси този, който управлява вселената.

артър и форд са на непозната планета.
откриват въпроса, чийто отговор е 42.

марвин изчезва след половината книга. (което ме направи малко тъжна, харесвах марвин)

за мен "ресторант на края на вселената" е по-добра от "пътеводител на галактическия стопаджия", но и двете книги са невероятно написани и дори да не харесате сюжета, ще се влюбите в начина на писане - прост, изчистен и много хумористичен.

4/5 за първата книга

5/5 за втората

*параноид андроид? окей.

сутрини

хей, няма нищо лошо...

...някак си да се събудиш в 5:21 (помня го) сутринта, да не можеш да заспиш, изгревът да е в 5:33, да не се вижда от твоята стая, но да спамиш хора (т.е. хави) (т.е. ХАВИ) със снимки на пастелно небе

и да си четеш "пътеводител на галактическия стопаджия". няма лошо.

ок? ок.

"брулени хълмове", емили бронте

или книгата, която разби сърцето ми

"Жилището на господин Хийтклиф се нарича „Брулени хълмове“, като изразителното прилагателно „брулени“ означава в местното наречие яростната игра на въздушните течения, на които е изложено това място в лошо време."

икономката нели дийн разказва историята на хийтклиф - сираче, донесено от ливърпул от г-н ърншоу. той се влюбва в дъщеря му - катрин. след смъртта на ърншоу, хийтклиф е под постоянния тормоз на хиндли. 

една вечер кати говори с нели и хийтклиф неволно дочува разговорът им - че бракът между тях би я принизил социално и затова тя се омъжва за едгар линтон. смятайки, че любовта им е несподелена, той забягва и се връща след три години с желание за мъст, движещо целия сюжет, и с държанието на тиранин. заживява обратно в "брулени хълмове" при хиндли и неговото дете хертън и ги подлага на тормоз.

въпреки силно отрицателните герои, бурните страсти между героите отекват силно.

защо разбила сърцето ми? защото любимите ми герои умират. умират седмина герои, малко по-добре е от "песен за огън и лед".
защото не е блудкава любовна история. защото любовта между катрин и хийтклиф ги подтиква към тяхното самоунищожение, защото се мразят и обичат, защото всеки мрази и обича, защото мразех и обичах героите.

цялата книга е изградена върху любовта и омразата, желанието за отмъщение отново заради любимата.

защото когато я затворих, усетих, че сърцето ми принадлежи на нея.

обратите в сюжетите, така реалистичните герои - всеки с радостите и проблемите си; как само чрез описанието на техния поглед или държание можеш да разбереш какво изпитват.

защото не е просто роман.

оцелял толкова дълго време и смятан за класика, "брулени хълмове" не може да бъде сравняван с която и да е книга от критиците. и с право. защото историята е уникална.

"All I care about in this goddamn life is me, my drums and you."

"кери", стивън кинг

СЪДЪРЖАНИЕ НА СПОЙЛЕРИ, ЧЕТЕТЕ НА СВОЙ РИСК

първата книга на кинг - "кери" - е началото на майстора на ужасни истории.
главната героиня е кери уайт - момиче с телекинетични способности, подигравано от всички. майка ѝ - маргарет уайт - е християнка и религиозен фанатик, баща ѝ - ралф уайт - баптист преди да се ожени за маргарет.
през цялото време се чудех как някои може да има такива мисли в главата си - гениални, на моменти зловещи, напълно извратени (имам предвид, частта със съблекалнята и цикъла на кери? "свинска кръв за свиня"? целия герой били нолан, защото на мен ми беше отвратителен и го мразех? су снел, която изневерява на собствения си морал? да не говорим за крис харгенсен...) и съчетани с невероятен стил на писане.
книгата предизвикваше у мен повече съжаление към главната героиня, отколкото отвращение или ужас. кери е мразена, унижавана, обиждана, наранявана, измъчвана в продължение на всичките си години в гимназията. майка ѝ е ужасна с нея. понякога я затваря в килера - ужасно място, където кери трябва да се моли на бог в продължение на часове, за да бъдат опростени греховете ѝ; бие я, презира я, смята я за "вещица" и "дявол", заради владяната от нея телекинеза.
кери е един въздействащ герой, способен да ЧУВСТВА точно както всички могат:
"намерен текст, изписан многократно на тетрадка от гимназията иуйн, притежавана от кери уайт:
всеки тук я смята/ прокълната в главата/ но тя вече откри/ че няма с другите грам разлика дори"
&
"исус ме гледа от скалата,/ с лице, студено кат скала./ и, ако ме обича, както казва тя,/ защо се чувствам тъй съвсем сама?" - тези стихове сякаш описват скръбта на кери; учителят ѝ по литература ги описва като изплакващи нещо.
на моменти книгата изглежда по напълно действителен случай с всички извадки от "документи", описани в нея ("името ми е сузан снел", "сянката експлодира", "кери: черната зора на т.к.", "речник на физическите феномени на огилви").
въпреки всичко, давам 4/5, но книгата се нарежда сред любимите ми. дори и само на 26, кинг е роден да пише, а книгите му - да се превръщат в бестселъри. ако все още не сте се запознали с майсторът на ужасите, направете го. стилът на писане е зашеметяващ, сюжетът - интересен, умът - болен. и това е причината да го харесвам.

"еманципирана магия", тери пратчет

накратко - живеем в света на диска, където мъжете са магьосници, а жените вещици и никой не е нарушавал това от както съществува вселената. магьосникът тъпан пънски ще предаде магията на вече предсказан човек - осмият син на осмият син. който всъщност се оказва дъщеря.
това е първата книга за вещиците и първата среща с баба вихронрав или есмерелда вихронрав. има навика да носи цялото съдържание на гардероба си наведнъж, няма типична за вещици брадавица, има здрави зъби, носи здрави ботуши и не обича да лети на метла. разчита на главознанието (или нещо подобно на нашето плацебо), а не на истинската магия. изключителен майстор на заемането.
ескарина смит е предсказаната. когато една зимна вечер е нападната от вълци, баба вихронрав решава да я вземе при себе си и еск да чиракува при нея за вещица. тя обаче предпочита да стане истински магьосник и затова заминава за невидимия университет. което може да създаде много неприятности.
по време на пътуването си към невидимия университет еск среща саймън - също бъдещ магьосник, който много заеква. учил се е сам на магия и няма търпение да види библиотеката на университета - пълна с хиляди книги, които да прочете (познато чувство). той дори преподава на висши служители още през първата си година. лекциите му не са разбрани от никого, но всички ги смятат за важни.

защо ми хареса:
- защото шегите на пратчет са невероятни и цялата книга е изпълнена с тях;
- защото образите са пълни, а това е едва първата книга от серията witches of lancre. (съвет: не четете книгата онлайн. като цяло не четете пратчет онлайн. а и онлайн преводът е ужасен и овнерог е рамтоп, а вихронрав - уедъруекс);
- защото е толкова увлекателна, че за минута съм минала 20 страници и след още минута вече съм свършила книгата;
- защото е от книгите, които са станали част от теб, хванали са те от първото изречение и когато затвориш задната корица, кълбото от нерви в стомаха ти се разбунтува и ти е жал, че няма още. 

и пратчет очевидно е достатъчно добър, за да накара съученичка, която по принцип не чете, да си купи книгата.
заемете я от библиотеката или си я купете, за да я имате под ръка, когато се нуждаете.

“Million-to-one chances...crop up nine times out of ten.”

последната книга, която прочетох, и защо ми хареса

обещах си да направя нова рубрика. не пиша резюмета, не знам как изобщо се формулира резюме, нямам идея какво правя и все пак. 
последната книга, която прочетох, е "да убиеш присмехулник" на харпър ли. още с първата страница разбрах защо е част от класиката. близо половин месец не бях чела нищо, после случайно отворих pdf-ката ми с "да убиеш присмехулник" и не можах да спра да чета. на всичкото отгоре беше нощ и трябваше да спя.
сюжетът не е нещо сложно. имаме главни герои скаут (която разказва от нейната гледна точка), джем (брат ѝ) и баща им атикус. действието се развива в мейкомб. участват и съседите мисис дюбоуз, мисис моди и още в началото се споменава семейство редли и легендата за артър "бу" редли; също и дил, който живее в меридиан, но през лятото остава в мейкомб при леля си рейшъл. атикус е адвокат и защитава негър, обвинен в изнасилване.
why i like(d) it:
- стилът на писане е изчистен и няма дълги изречения (които много ме объркваха при четенето на дикенс). дори описанията са с кратки изречения и все пак са пълни (велики обяснения, заклевам се) и човек лесно може да си представи картината.
- в текстът почти не присъстват метафори с изключение на тази за присмехулника. метафорите понякога са твърде натоварващи.
- наличието на много обрати в сюжета. тази книга изненадва с всяка изминала страница.
- героите са деца, като скаут в началото на книгата нямаше седем, а в края нямаше девет; в края на книгата джем навърши тринадесет години. научават нещо ново с всеки изминал ден, а джем мина през няколко периода, но няма да давам спойлери.
- харесах я, защото е истинска. защото почти ме разплака на публично място, защото героите са толкова живи, че могат да изскочат от страниците. защото скаут понякога приличаше на мен, защото понякога се оприличавах и с джем, защото ужасно ми се прииска да опитам сладкишите на мисис моди, защото искам да посетя църквата с калпурния. защото. прочетох книгата на един дъх и напълно си заслужаваше.

триенето на блогове е като рязането на коса

трети блог в рамките на две години, ако не заслужавам медал, кой изобщо заслужава?!

(май е четвърти)

ако не знаете коя съм, вероятно случайно попадате на този блог от скука. ако има такива хора - поздравления. обикновено нещата ми се знаят само от приятели, а ако реша - и от роднини. но роднините понякога засрамват и ми се отщява.

всъщност, ако наистина не знаете коя съм, аз съм съни. или миш. както ви е удобно, мразя си името. мешам езици и ужасно много искам да знам поне три езика добре. завършвам седми клас, имам изпити след по-малко от месец, а учебник не съм бутвала. и правя блог. трети или четвърти.

вечната дилема на живота ми е -20 сантиметра коса или +20. винаги, когато се чувствам някак... подновена, режа косата си. или по-точно - огромни части от косата си. когато все още гледах анимета, четох, че самураите никога не режат косите си и за тях са специален символ. ако ги отрежат, все едно си правят харакири. та оттогава и аз като самурай действам.

бих ви казала да се насладите на престоя си тук, но съм нередовна и не знам на какво точно ще се наслаждавате.

искам да се занимавам с литература и съм се самопровъзгласила за писател, но дори не се упражнявам често. заседнала съм в writer's block и толкова.

---

Слънчева съм. уж. или поне си го повтарям, за да не се карам да валя отвътре.

дишам, значи съм жива.

и тъй като е неделя, а по national geographic започва "космос", а аз съм твърде запалена по всякакви науки...

просто изчезвам като дим и ви оставям с Клас.

а, да. обичам алтернативна музика. и ню уейв. и инди. и прекалявам с употребата на съюзи в началото на изречението. извинете ме.