Прекарах рождения си ден на път (или 16 урока за 16 години)

Типично за мен да закъснея. Този път няма да увъртам особено и да се увличам по дълги уводи, защото първо - ужасно ми се спи, второ - 22:30 е в момента на писането на поста и кой знае кога ще го публикувам. От половин час превключвам между сръбско и траш метъл и мисля само колко ми е натоварена програмата. Иначе казано - откачам. И съм на 16, десети клас, а още не мога да го осъзная или усетя. 

тук вече съм пораснала!

1. Не съжалявай за нищо.

2. Винаги ще боли, когато определен човек напусне живота ти по една или друга причина, но не на всеки е отредено да остане с теб. Не можеш да промениш нищо. В някои случаи е за добро. 

3. Чувствай всичко. Остави се на емоциите и не ги потискай, без значение дали "положителни" или "отрицателни". Тъгувай, когато си тъжна, и ликувай, когато си щастлива. Ще си благодариш.

4. Не мисли много, когато не трябва да мислиш. Излез от филма. Взéми се осъзнай малко. И за това ще си благодариш. 

5. Забрави за срама и страха. Страхът, освен като инстинкт за оцеляване, е едно от най-ненужните човешки качества и само те спира от осъществяване на мечтите ти.

6. И във връзка с предишната точка - имаш ли възможност да сториш нещо, стори го. После иначе остава само горчивия вкус на съжалението, а не удоволствието от свършената простотия (защото най-често се спираме от вършенето на пълни глупости.)

7. И-и-и-и във връзка с предишните две точки, фраза, която свих от някого - "котайбе". Иначе казано, мотото ми.

8. Напомняй на хората, че ги обичаш и цениш. Подкрепяй ги както можеш. Понякога ти забравяш да показваш обич, понякога другите забравят колко важни са за теб.

9. Въпреки всичко, все ще дойде момент, когато единственото рамо, на което ще можеш да се облегнеш, ще е твоето собствено. Научи се да се чувстваш добре и само в собствената си компания.

10. Бъди колкото се може по-мила - не знаеш кой през какво минава.

11. Прави така, че да си повода за нечия усмивка.

12. Изследвай. Пътувай. Най-доброто образование идва точно извън училището. 

13. Никога не губи надежда за нищо. Нещата намират начин да се наредят винаги. Не знам как се случва, но е факт, че се. Какво по-хубаво?

14. Грижи се за себе си - никой друг не знае как по-добре от теб самата.

15. Изричай всичко, което ти е на душата. Не чакай някакъв определен измислен момент.

16. "Животът е рокендрол, но рокендролът не е живот." - Саша 2016

ЧРД ми на патерици и до след 361 дни. Когато ще съм на 17. И ще плача жестоко.

"Фенка" от Рейнбоу Роуъл

Миналата година за първи път прочетох роман на Рейнбоу Роуъл и, макар и да останах очарована от четиво, осъзнах, че далеч не е най-доброто, което тя може да предложи. След четене на огромно количество фентъзи имах нуждата от нещо леко и разтоварващо, затова посегнах към втората си книга от тази писателка, а именно "Фенка". Хиляди благодарности на издателство Егмонт за копието!

Катрин "Кат" Ейвъри и нейната сестра-близначка Рен са първокурснички. Допреди това са делили всичко - стая, дрехи, дори и по училищните балове са вървели в комплект; споделяли са и обща мания по Саймън Сноу и голяма част от времето им е минала в писане на фенска литература. Кат прави това и до сега. Историята ѝ "Само напред, Саймън" е сред най-известните в интернет, обожавана почти наравно с оригиналната поредица на Джема Т. Лесли. Ала Рен винаги е била по-екстровертната, отворената към нови неща и свободната. Поведението ѝ не е по-различно и сега, когато им предстои да влязат в университет - тя желае по-голяма независимост и отказва да дели стая с Кат, при което горката Кат попада при на пръв поглед груба съквартирантка, Рийгън. 

Проблемите на Катрин не свършват до тук. Въпреки невероятния курс по творческо писане, където тя е една от любимките на професор Пайпър, професорката ѝ не смята фенската литература за истинска литература, а в това осемнадесетгодишното момиче е най-добро. Не стига това, а и непрекъснато се тревожи за баща си, за пръв път оставащ сам след развода с жена си. Любовни проблеми, причинени от сладкото момче, което постоянно се навърта около Рийгън, допълнително я спъват.

Не веднъж съм споменавала, че една от причините да обичам young adult литературата, е възможността да се свържа максимално с поне един от героите. Трудностите, през които те
преминават, и въпросите, които си задават, често са близки, с тези на читателите - по този начин намираме не само успокоение в книгите, подобно на Кат, а и намираме решенията на проблеми, мъчили ни с години.

Талантът на Роуъл е определено в изграждането на невероятни персонажи. Главните ѝ герои са изпипани до съвършенство (иронията е, че те са далеч от съвършени, и всеки един от тях си има своите недостатъци, правещи го толкова реалистичен, сякаш аха да изскочи от страниците), но авторката не пренебрегва и второстепенните. Подобно на повечето фенове на романа съм влюбена в Кат и Ливай, но Рен също е герой, грабнал ме с промяната, през която минава. 

Както и в "Елинор и Парк", семейните взаимоотношения тук далеч не са на ниво.  Не по-малко харесвам и бащата на близначките и през повечето време ми беше изключително тъжно за него. Все повече и повече се обръща внимание на психичните заболявания в съвременната литература, което може само да ме радва. Плюсът тук е, че, за разлика от повечето романи, където авторите най-често описват героите си като страдащи от депресия или тревожност, Артър Ейвъри е диагностициран с биполярно разстройство. Личи си, че авторката е проучила достатъчно нещата, за да се абстрахира от всички митове около заболяването, и е създала един страхотен герой и любящ родител.

Прочетох "Фенка", подобно на много други романи, точно когато имах нужда от нея и за мен това е една от причините да я обичам с такава сила. Не бих могла да кажа, че се нарежда сред вечните ми фаворити, но определено разбирам защо е толкова хвалена. Дадох втори шанс на Рейнбоу Роуъл и определено не останах разочарована от решението си. Романът ѝ за момиче, срещащо трудности в оставянето на детското си увлечение зад гърба си и плахо навлизащо в света на големите, е увлекателен и красив, а от страниците му едновременно струят всички емоции, през които човек може да премине в този период от живота си.

9 причини да прочетете "Кралица на сенките" на Сара Дж. Маас

Селена Сардотиен, сега Елин Ашривер Галантиус, кралица на Терасен, се завръща обратно в кралство Адарлан след пътешествието си във Вендлин. Състоянието, в което заварва Рифтхолд, нейн дом за почти година, я шокира. Верните ѝ приятели са се променили коренно - Каол, капитанът на Кралската стража, се държи студено с Елин, а кралят на Адарлан е поробил съзнанието на сина си Дориан. Екзекуциите са ежедневие; робите са повече от преди; демони бродят по улиците на града и търсят души, в които да се вселят. 

Не стига това, а и мъжът, унищожил живота ѝ, отново я търси за една последна услуга...

Тя бе огнената наследница.

Тя беше огън и светлина, и пепел, и въглени. Елин Огнено сърце не се прекланяше пред никого и нищо, освен пред короната, която ѝ принадлежеше по законите на кръвта и оцеляването... и триумфа.

1. Прочетете я заради непоколебимите и храбри женски герои, които могат да ти сритат задника във всеки възможен момент. Благодаря на Сара Дж. Маас за невероятните дами 

2. Ала същите тези персонажи обичат страстно и влагат сърце и душа във всичко, което правят.

3. Иска ли питане - магията! Магическата система в поредицата не е нещо невиждано и нечувано, но е също толкова интересна; определено е един от най-добрите аспекти на "Кралица на сенките" и с удоволствие бих прочела нещичко допълнително за знаците и ключовете на Уирда.

4. Историята е толкова завладяваща, че трудно можеш да се откъснеш от нея, веднъж започнеш ли да четеш. Не отричам, че първите в 100-200 страници действието се развива много бавно, но бързото преминаване през първата трета от книга ще ви разкрие епични битки, забавни диалози и изключително прочувствени такива, и обрати, от които свят ще ви се завие!

5. Мъжките герои също не отстъпват на женските и е трудно да не си харесаш поне един... или всичките. (Where the Ronan fans at?)

source: forursmiles.tumblr.com

6. Напрежението и мистерията. Имаме представени трима нови герои, които са от значение, и авторката определено пести каквато и да информация за тях отначало, подклаждайки интереса ни значително.

7. Стилът на писане беше на ниво както винаги, макар и да четох превода (благодаря на Егмонт за предоставеното копие!); може би единствените ми забележки са към "абзаците", съставени от едно-две изречения, които и без това са накъсани. Ако се пренебрегнат обаче, пред очите ни се разгръща невероятният талант на Маас и способността ѝ да ни унищожи с шепа думи.

8. Романсът, въпреки че някои фенове няма да са особено радостни от поетата посока. Аз все пак се насладих на всеки разговор между двойката, защото все пак това са двама от най-остроумните герои в поредицата!

9. Краят не беше мъчителен cliffhanger в стил Рик Риърдън, но това не означава, че ние, читателите, не очакваме издаването на следващата книга с огромно нетърпение. Смятам, че "Кралица на сенките" беше идеален край за една определена част от историята на Елин Галантиус и сега тя има един проблем по-малко на главата си; но се задава война с много, много страшен враг и тръпна в очакване да видя как ще се развие поредицата.

"Скъпа Елена Сергеевна" - отзив

Учениците от 12 "Б" клас не са се представили добре на изпита си по математика - меко казано. Страхувайки се за бъдещето си, едно от момчетата в групата, Володя, поема инициативата и измисля план как могат да поправят изпитните си материали.

На рождения ден на Елена Сергеевна, тяхната учителка по математика, те пристигат с букет цветя и подарък - на пръв поглед мил жест с цел да създадат един хубав спомен с нея, тъй като им е последна година с преподавателката. Но истинската им цел не е да зарадват жената, а да я принудят да ги извади от лошото им положение, давайки им железния ключ от касата, където се пазят изпитните материали, и позволявайки им да поправят грешките си, за да изкарат достатъчно добри оценки и да влязат в желаните университети.

"Животът като цяло е нещо подло, Елена Сергеевна."

Не бях ходила на театър от години, за което се чувствам просто... глупаво (въпреки че ще се старая да поправя тази си грешка за в бъдеще.) Липсва ми каквато и да е база за сравнение, но имам чувството, че дори и да ходех на театър често, отново щях да остана без думи пред осъвременената версия на "Скъпа Елена Сергеевна", написана преди три десетилетия от съветската авторка Людмила Разумовская. Постановката оживя на силистренската сцена под режисурата на Христо Христов и изиграна от учениците-актьори към Театрално студио "Питър Пан".

Въпреки значителната разлика във времевите периоди, проблемите, които Людмила Разумовская е поставила, са също толкова актуални и сега. Учениците са готови буквално на всичко да отърват кожите си и да си осигурят едно по-добро бъдеще, за разлика от скъпата си учителка по математика - самотна жена, задоволяваща се с най-малкото. Някои от учениците престъпват всякакви граници на поведение и загърбват общоприетия морал, а други, макар и все още желаещи хубаво бъдеще, решават да се откажат от плана, показвайки изключителната сложност на човешката природа. Аз, като ученичка, едновременно разбирах трудностите, през които кандидат-студентите преминаваха, и желанието им да се бунтуват срещу системата заради взаимното им желание за по-добър живот; ала не по-малко мъдрост излезе от устата на прекрасната Елена Сергеевна, опитваща се да поучи кривналите от пътя дванадесетокласници, използвайки дългогодишния си опит. Подобно на истински любяща майка, тя не губи надежда за учениците и продължава да ги убеждава, че това, което правят, е грешно.

Уникалността на спектакъла дойде, разбира се, от перфектната хармония между актьорите, които, макар и все още гимназисти, се бяха отдали напълно на постановката, и техният режисьор. Заразната им любов към театралното изкуство личеше от всяко тяхно движение и всяка промяна в гласа, от която настръхваш. 

Определено не претендирам за професионализъм - далеч не. Но ако ви се отдаде възможност да гледате пиесата "Скъпа Елена Сергеевна", и особено ако играят младите актьори от "Питър Пан", определено не пропускайте, защото това бяха едни от най-добре прекараните час и четиридесет минути от живота ми!

"Гневът и зората" на Рене Ахдие

След "Героите на Олимп" нищо не беше хубаво, нищо не беше интересно, всичко беше сиво и скучно, и глупаво, и безсмислено. Рядко книга (или поредица) ме оставят с такива чувства. Търсех заместител. Търсих и дирих, и рових, и си седях пред рафтовете, мислено плачейки. Междувременно в чата на блогърите Ева и кака ни Елена тотално се бяха обсебили с "Гневът и зората", което беше и причината да си я поръчам, но дори не пипвах... до началото на пролетната ваканция. Просто така се случи, че инцидентно със Зин четохме книгата заедно, макар и тя да я свърши преди мен. И плакахме заедно. И пищяхме заедно по Халид.

Един живот за една зора. 

Над Хорасан тегне жестоко проклятие.

Младият му халиф Халид ибн ал Рашид е жестоко чудовище - или поне за такъв го смятат всички, тъй като с всеки изгрев над Хорасан той отнема живота на едно момиче, обесвайки я с копринено въженце.

Шахризад ал Хайзуран не е на себе си след загубата на най-добрата си приятелка Шива. Тя се заклева да отмъсти не само за Шива, но и за всички семейства, покрусени след смъртта на обичните си дъщери. Шази не само, че има намеренията да надживее останалите, а и да сложи край на безпричинното клане.

А как ще омае халифа? Чрез приказки, разбира се.

Рискувайки живота си нощ след нощ, Шахризад открива, че истинският Халид само се прикрива зад маската на чудовищен тиранин и с цяло сърце се бори да избута чувствата колкото се може по-назад в ума си, ала това се оказва невъзможно.

Как въобще се случи това?

Защото той не е чудовището, за което го мислех.

По-голямата част от съвременния книжен пазар е залята от стереотипни истории с бели хора, развиващи се или в Европа, или в Щатите. За щастие има автори като Рене Ахдие, които разнообразяват иначе скучното и клишираното ни ежедневие с щипка екзотика. 

Сюжетът е клиширан, знам - колко ли романи не съм чела за любов, която не е трябвало да се заражда на първо време, но после се превръща в изпепеляваща страст; ала самият начин, по който авторката е поднесла разказът за обрулените на ранна възраст от живота Шази и Халид разбиваше сърцето ми и насълзяваше очите ми. 

Ахдие все пак не е забравила и за второстепенните си герои. Деспина, прислужницата на Шахризад, е на пръв поглед забавна героиня с леко сърце, но и тя, подобно на господаря си, носи само маска и трудностите и проблемите ѝ са големи, колкото и тези на останалите. Тя е първият човек, с когото Шази се сближава след като отнемат най-добрата ѝ приятелка. Джахандар също е герой, чиято съдба се промени много в рамките на 400 страници. Отначало поема по грешния път, но се променя достатъчно бързо, за да осъзнае прегрешенията си, и това го издигна много в очите ми. Тарик и Рахим може би бяха единствените герои, чиито гледни точки не ми носеха толкова наслада от четенето, колкото на останалите, но те също допринасят много към сюжета.

Писателката е изпипала всеки един детайл - от богатото, пищно облекло на героите до чуждите подправки, чиито аромати едва ли не усещаш, четейки. Подходяща лексика беше подбрана да се опишат климат и обстановка, към което със сигурност допринасят и родните преводачи. Рядко се наслаждавам на превод толкова много, но в този роман всичко се преливаше идеално!

Имаше малък брой неща, които не ми харесаха, но те идват главно откъм стила на писане. Без значение колко богат и красив е, изреченията често звучат накъсани. Параграфите също бяха прекалено кратки и всяко уж важно нещо беше отделено на нов ред - прекалено използван подход в книгата, който убиваше моментът в някои случаи. Любовта между Шази и Халид отначало също се появява сякаш от нищото, но задълбавайки в сюжета стигаме до реални причини и отговори на всички въпроси.

Това не е обикновена история. Рене Ахдие не е обикновен писател.

"Гневът и зората", нейният феноменален дебют, е невероятна история в стила на "Хиляда и една нощи", съчетаваща в себе си страстна, изгаряща любов, магия, храброст и приятелство и дълго време няма да напусне съзнанието ви. Това е от онези книги, които ви примамват от рафтовете, за да ви пристрастят, държейки ви в плен между страниците си. 

"Синът на Нептун", Рик Риърдън (Героите на Олимп #2)

"Изгубеният герой" ни остави със заключението на Джейсън, че всеобщият любимец, Пърси Джаксън, би следвало да е в Римския лагер, също изгубил напълно паметта си. Първите четири глави са посветени изцяло на опитите на Пърси да се укрие от преследващите го чудовища и да намери ако не познати лица, то поне приятели - въпреки че е на Западния бряг, далеч от Лагера на нечистокръвните в Лонг Айлънд.

След успешно намиране на другия лагер, Пърси се запознава с устройството на римските легиони, настоящият претор (и кандидат-претора, или господин Убиец на плюшени играчки - наричайте го както искате), римските домашни духове (лар) и основните разлики между двата лагера... а среща и двама нови приятели от Пети легион, с които ще се изправи пред мисия, способна да възстанови честта на легиона.

Както и в "Изчезналият герой", тук голям плюс отново са оригиналните персонажи и начинът, по който са представени.

Франк Занг и Хейзъл Левеск са сравнително нови в легиона, но топло приветстват Пърси сред редиците си.

Хейзъл е неповторима с това, че, следвайки законите на живота, не би следвало все още да е жива. Но това не е обикновеният свят, който всички познаваме, а свят, където боговете все още властват и чудовища върлуват; знаейки се от хилядолетия, че тя ще изиграе огромна роля в животите на всички седем герои от Великото пророчество, тя бива възкресявана. Пази тази тайна от всички, докато не среща останалите шестима от пророчеството.

Франк е персонаж, когото мнозина тинейджъри по света биха разбрали. През целия си живот той не е смятал, че е способен на нещо значимо и, освен стрелбата, никога не е имал други специални умения. Това се променя, когато след смъртта на майка си бива изпратен сред редиците на римляните. 

Както споменах и в ревюто на "Изчезналият герой", атмосферата на поредицата е по-мрачна, а героите - някак по-сериозни. Рик не си поплюва при създаването на историите им. Премеждие след премеждие, трагедия след трагедия изграждат животите както и на Хейзъл, така и на Франк, само за да осъзнаят истинската си стойност едва като се съберат тримата с Пърси на едно място.

Харесва ми как в отделните глави на всеки герой можем да усетим техните несигурности и наистина да надникнем в умовете им. Намирам това за един огромен плюс - вместо да създава перфектни герои и ситуации, авторът умело подбира думите си, за да създаде възможно най-добрите и автентични личности, максимално близо до реалността.

Освен епичното ново трио, второстепенните персонажи са също толкова интересни. От различни божества - някои мили, други желаещи злото на Пърси и компания -, до ужасяващи гиганти, смразяващи кръвта твари, глупави чудовища и невероятни приятели, които, изненадващо, са все още на страната на "добрите".

Обикновено втората книга от поредица се развива по-бавно с цел авторът да разгъне не само света, а и персонажите си по-добре. "Синът на Нептун" за съжаление също спада към тази категория. Макар и далеч да не ѝ липсваше типичното за Рик Риърдън напрежение във всяка глава, динамиката тук на места липсваше. Това все пак беше единственият недостатък на книгата и съм готова да затворя очите си за него - ако действието се ускореше дори малко повече, читателите щяхме малко или много да пропуснем невероятни моменти от миналото на героите и техните мисли.

Оцених книгата с 4/5 звезди в Goodreads, поради простата причина, че "Изгубеният герой" завиши очакванията ми изключително много, но нека видим добрите ѝ страни - има Пърси, един прекрасен Франк, кон с лош език и шеги, на които ако не се смеете с глас, то поне ще се подсмихвате.

Percy Jackson and the Heroes of Olympus: The Lost Hero by Rick Riordan

A year and a half had passed since I had last read anything by Rick Riordan. I was fascinated by the world he had created when I read the first PJ series in 2014 - Greek mythology mixed with the 21-st century; gods talking on mobile phones, Poseidon wearing beach shorts. You know, things that every teen would find hilarious. But no matter how much I had enjoyed The Olympians, I couldn't find myself to pick up Heroes of Olympus.

Until now.

Unlike in Rick's first series, there's more than one point of view here. Plus, it would've been hard for Percy to relate the story, when he isn't the main character in the novel - or when he isn't at Camp Half-Blood at all anymore. He has been gone for eight months and the entire camp has been looking for him everywhere. Instead of Percy, they are introduced to three new demigods... And one of them doesn't really fit in. He doesn't even belong to this camp.

Jason wakes up in a school bus on a trip to Grand Canyon, next to, apparently, his friends Leo Valdez and Piper McLean (who might be his girlfriend. Who knows? Definitely not Jason.) He doesn't remember who he is. Or who they are.

After the new trio has been taken to Camp and claimed by their godly parents, a prophecy opens to them:

Seven half-bloods shall answer the call,

To storm or fire the world must fall.

An oath to keep with a final breath,

And foes bear arms to the Doors of Death.

The three demigods have a short time to free a god, which definitely isn't an easy task when one of the mightiest goddesses has turned against all heroes. Moreover, she has gained a lot of followers who will try to trip the gang during their journey. 

You see, I had been putting this book off for a long time, thinking that I was over my Percy Jackson obsession. Boy, was I wrong. 

While The Olympians is more middle-grade-ish and predictable, Heroes of Olympus is darker and much more twisted. Monsters seem to have gotten stronger and more difficult to beat - but so have the characters. Life (and gods) throw an, at first sight impossible, quest at Jason, Piper, and Leo, testing their willpower and strength.
Not only has Rick's writing bettered, but so has his sense of humor - I found myself laughing out loud not only once or twice. Their utter positivity is contagious. Even in the darkest of times, the trio manages to find the light and crack a joke or two. 
This book's biggest plus is, in my opinion, the characters. None of them has it easy. Leo is left completely alone in the world, Piper is covering the truth about her only family left, and Jason doesn't remember the first thing about his life. Leo's story touched me the most and he was definitely my favorite character in this book.
Another aspect of their personaliities that is not to be missed, is the fact that there are PoC characters - Leo is a Latino character, and Piper is Native American. It might not be huge or groundbreaking for many people, but a lot of popular authors create only cishet white able-bodied neurotypical characters, and these here aren't neurotypical either! But anyone invested in the PJ series knows that the majority of demigods have either ADHD, dyslexia, or both. 

Although The Lost Hero lacked Persassy - excuse me, Percy -, it's still phenomenal and mind-blowing. After all, who doesn't love a good page-turner with metal dragons and elements from two different mythologies interweaving?!
Definitely a solid 5. 

"Memoirs of a Teenage Amnesiac" by Gabrielle Zevin

I think I have a pattern.

I start interesting books either on Sundays, or at the end of any holiday, and I go to bed too late, because goddammit, interesting plots! Not that I ever regret reading, even when it eats from my precious sleep.

Memoirs of a Teenage Amnesiac is like that one person you chat with till the sunrise, and you can feel your eyes burning already, but no, you'll stay awake for them. That's a little what I did with this book to finish it - I skipped my usual Friday nap (I mean my three-or-four-hours-long "nap") and devoured Gabrielle Zevin's masterpiece in one sitting, after having read only a hundred pages in the course of one week.

Above all, mine is a love story.

And like most love stories, this one involves chance, gravity, and a dash of head trauma.

It began with a coin toss.

The coin came up tails; I was heads.

Naomi Porter wakes up in a hospital bed and realizes she has no idea who she is, or what has happened during the last four years. No memory occurs of her parents' divorce, her boyfriend (does she have one at all?), her friends at school, French (which she used to be so fluent at). Diagnosis: amnesia. The one to help her remember her life is her best friend, Will, who does it the old-fashioned way - with a letter, written on an old typewriter. That's just who Will is - old-fashioned, but always willing to help.
Naomi is perplexed. All the activities she was passionate about before the accident, now seem... ordinary to her. And she doesn't know what connected her with her friends in the first place. Only after going back to school and trying to get her memory back, does she realize the past can sometimes be too overwhelming, and her head trauma might be a chance for a new life.

I was going to be all about now, about am, about present tense.

I prefer reading books in one sitting, or if not one - just reading them quickly in general. I like the slight headache I get after staring at the pages for several hours straight, and I like the occasional blurriness of my sight when, ahem, someone's cutting onions again! That was the only reason why I preferred to devour Memoirs of a Teenage Amnesiac. I could truly connect with the characters and the plot itself. I didn't always agree with Naomi's actions, as they could be unreasonable at times, but, for me, she is one of the best YA heroines I've read about. She wasn't the typical one-dimensional character, which is something I always look for in good books - Naomi was flawed, she showed emotions and atitude; she built a new friendship, got her heart broken several times, disappointed people and then managed to give them reasons to forgive her. 
Although the writing style could've been more complex, indeed. I'm fine with it the way it is - beautiful and flowing, yet simple. It didn't worsen the book; it even added for a better experience in some way. 

I've been reading a lot of contemporary YA fiction lately, and I find myself again and again in every book. 15 and 16 are the perfect ages, I guess. So, if you are as confused and emotional as me, and are looking for answers to questions bigger than you, pick up Memoirs of a Teenage Amnesiac. It may not answer the questions you have, but books always make things easier to bear, I promise.

"Simon vs the Homo Sapiens Agenda" by Becky Albertalli

What makes me really sad is that there are no more than three people who follow my blog and would get all the references I can make about this book. So I won't make any, I promise. 

After Aristotle and Dante Discover the Secrets of the Universe, I've been a sucker for LGBT literature, diverse cast of characters, and contemporary romance making me scream AWWWW. I reached out to Simon vs the Homo Sapiens Agenda, as it was the most appealing one of all of the twelve books that had arrived.

I say this about a lot of books lately, but, again - I love it when I can relate to the main character. Or better - when the main character is like my lost soulmate (but is actually only fictional and has never existed, ha! Ha...)

Simon Spier is a confused, very-in-love, and huge-Harry-Potter-fan 16-year-old boy.
Since August, he has been exchanging emails with the very cute Blue who goes to the same school as him. The mystery comes from neither of them knowing who the other person is. They find it kind of appealing and think it makes their friendship... spicier. 
But you all know how love can completely change you. Your head is so lost in the clouds that you forget to do all sorts of thinks, like logging off of your e-mail and letting the wrong person, or Martin Addison, in Simon's case, see the wrong emails. Martin tries to blackmail him into telling the entire school Simon is gay unless he helps him talk to Abby, his best friend.

Now life has gotten freaking complicated. There is a romance involved, there's this weird part of life where you have to figure out who you are or might be, and you're looking for something even though you don't know what exactly. And everything seems to be a holy freaking huge awesome deal.

“But I'm tired of coming out. All I ever do is come out. I try not to change, but I keep changing, in all these tiny ways. I get a girlfriend. I have a beer. And every freaking time, I have to reintroduce myself to the universe all over again.” 

I loved the diversity in the book - not only was it an LGBT novel, but it had characters of color and there were different religions represented (both within the main characters, guys!!!), which made me really happy, as there aren't enough as diverse books published as this one. 

I also enjoyed the realism in this book a lot - it's more than devastating that we still live in a world full of hatred, although it's the 21st century where we're supposed to be open-minded and supportive. We see how LGBTQIA+ folks feel the need to stay in the closet, and even for some of their best friends, because no one knows how they will be seen, and it's sad that this isn't seen only in fiction.

On a lighter note, I want to say that the romance in this novel will make the biggest cynic ever smile from ear to ear and giggle silently. Despite the love scenes only being in the last thirty pages or so, they're as sweet as the Oreo milk shake Simon so much loves. And, can we just point out how perfect Simon's music taste is?! 

source: creeksecrets.tumblr.com/

For me, the biggest point of the book was stepping out of your comfort zone - at some point, ironically, it stops being comfortable at all. Our teenage years is when we change the most and YA characters have helped me a numerous times to find out things about me I hadn't yet discovered. So let's all cherish this book together and thank Becky Albertralli for creating a cute romantic book that is simultaneously discussing serious topics in today's society.