Sunday, September 27, 2015

"Куидичът през вековете" от Кенилуърти Уисп (Дж. К. Роулинг)

"Хари Потър" е поредица, която, веднъж прочетена, остава с теб завинаги. Затварянето на задната корица на "Даровете на смъртта" е болезнено преживяване, защото никога няма да спреш да искаш още и още от великолепния свят на Дж. К. Роулинг. Всеки фен е доволен да получи нова доза любопитни факти, без значение дали ще е пост в Туитър или нещо в Pottermore.
Чудите се откъде се е появил сничът? Дали куидичът е известен и в други страни? От кога изобщо датира? Тази малка книжка съдържа отговорите на всичките ви въпроси за този невероятен и изключително важен за магьосници и вещици навсякъде по земния глобус спорт - и то само в стотина страници!
"Куидичът през вековете" е точно копие на книгата от библиотеката в Хогуъртс - на първата страница дори има списък с учениците, които са я заели, заедно с предупреждението на изключително строгата библиотекарка Ирма Пинс. Така че при заемането, т.е., закупуването, на книжлето, грижете се изключително много за него, за да не ви застигнат най-сериозните наказания.

Деничке, мерси за чудесния подарък! :D

Книжлето връща спомените от първото четене на поредицата и разсейва за час-два. Това, което ми хареса, беше възможността надникна в света на "Хари Потър" под друг ъгъл, тъй като реално, без да си чел "Куидичът", знаеш само основните правила на играта.
Не мога да кажа, че определено е грабваща и завладяваща, но я препоръчвам на всички истински фенове на куидич (тъй като това е един абсолютно истински спорт и никога няма да ме убедите в обратното). 

Saturday, September 19, 2015

За промените, уроците и рождените дни

На 16-и септември станах на петнадесет и е меко казано странно сега, когато е официално. На рождения си ден не спах добре и в 3:30 сутринта зяпах нощното небе, в 4:30 слушах пеенето на един петел, около 5 най-накрая преборих вече почти тричасовото безсъние и заспах. А в 7:30 бях на старата автогара на път за училище и видях три съученички да носят цветя. Нарочно ги изчаках. След една минута мазно подхилване и гледане от другата страна на улицата имаше вече пищене, прегръщане и много смях.

Имах прекрасен ден в училище, а после вкъщи се сетих, че ме чака едно мъничко подаръче от Зин, което беше пристигнало още в началото на месеца. Крих го зад купчини книги на рафтовете ми и опитах да не мисля за него. А така ме гризеше отвътре да разбера какво е... ("Нация" на Тери Пратчет, която е вече една от най-красивите ми книги, а на картата има рисунки на Слънцето и Луната. Отделно си имам бележчица от Зин и рисунчици, които просто ми сгряха сърцето. Както ние си казваме, "трогнАх сА".)
Вчера, на 18-и, с моето си Бу празнувахме един закъснял рожден ден, който се превърна в най-прекрасния закъснял рожден ден на света. Ядох(-ме) пуканки, пихме Самързби (аз с нар, тя с боровинка), хвърляхме камъчета в Дунава, гледахме залеза, смяхме се, пяхме Arctic Monkeys, System of a Down и Red Hot Chilli Peppers, аз имам и много селфита. Но не рожденият ден е важен, а по-скоро какво научих за вече официално 15 години съществуване. Пък селфитата нека ги оставим за малко по-късно.

1. Да си безкористен е прекрасно качество, което не всеки притежава, но ти си точно толкова важна, колкото и другите.
2. Никога не се чувствай "засрамена" от нещо, което харесваш.
3. Спонтанните решения са нож с две остриета. Но в повечето случаи създават хубави спомени.
4. Слушай жанрове, които никога не си слушала преди. Чети автори, които не присъстват в списъците с бестселъри. Не защото си хипстър, а защото има толкова много подценени литературни, музикални, филмови произведения, че си е срам ти да четеш само най-известните книги с един и същ сюжет и песни с едно и също звучене.
5. Колкото и да те е срам да заговориш някого просто за часа, пък какво ли остава за запознаване, преглътни срама, заеми перфектна позиция, изправи брадичка и изглеждай уверена. Fake it 'til you make it, darling.
6. Противоречиво на горната точка, смехът и усмивките никога не трябва да са изкуствени. Смей се от сърце и се усмихвай, когато наистина го усещаш. Иначе много си личи.
7. Пей по улиците, танцувай, крещи и бъди най-истинското ти, което можеш да бъдеш.
8. Не мисли извън кутията. Направи така, че изобщо да няма кутия.
9. Макар и това сякаш да важи за всички, го усещам най-пасващо за ученици и студенти: съсредоточи се върху нещата, които обичаш, и в тях влагай най-много от себе си. А стане ли дума за това, което изобщо не те интересува, позволи си и за него да научиш поне нещо мъничко. Мъничко обща култура никога няма да ти навреди, нито пък знаеш кога ще ти е от полза.
10. Споделяй, най-вече емоции. Приятелите са приятели, за да ти помагат, когато ти сам не можеш да си помогнеш.
11. Чети поезия на глас. Усети силата в нея и как р-тата порязват гърлото ти.
12. Телефонът преди да си легнеш се оставя настрана, лаптопът се изключва, телевизорът също. За сметка на това, книга е добре дошла, че дори и препоръчителна.
13. Отстоявай мнението си. Ако обаче научиш, че грешиш, извини се и си направи проучването.
14. Между другото, ОК е да грешиш. Успокой Девата-перфекционист в себе си.
15. Никога няма да срещнеш по-важен човек от теб самата.

Рожденият ми ден е точно след първия учебен, така че прекрачвам прага на училището си усмихнато (10 точки за ЕГ за перфектният ми reference към химна на гимназията) и си казвам, че съм променена. По-голяма, поне мъничко по-мъдра, а тази година - и малко по-висока.
И времето за селфита дойде. Тука вече съм на 15. А наздраве и да ми е честито, макар и три дни по-късно!



Thursday, September 17, 2015

"Писма до мъртвите с любов" на Ава Дилийра

 Trigger warning for r*pe, domestic violence & death.


 Колко често една книга ви влиза под кожата без да се усетите, разтърсва ви до основи и, четейки, я усещате все едно писана за вас? Точно това ми се случи с "Писма до мъртвите с любов".

 15-годишната Лоръл получава за домашно по литература да пише до мъртъв човек и тя избира Кърт Кобейн - гласът на цяло едно предишно поколение. Споделя му за починалата си вече от година сестра, негова голяма почитателка; за първата голяма любов, за новите си приятели, разпадналото ѝ се семейство. И от едно обикновено домашно, скоро цялата ѝ тетрадка бива изписана с писма до, вече мъртви, известни личности, което за нея изглежда като единственият начин да се освободи от мислите, тормозещи съзнанието ѝ.

 Както пише и на задната корица, книга като тази определено се подарява с няколко музикални албума, стихосбирки и много филми и определено с един тон носни кърпички, защото "Писма до мъртвите с любов" ще ви хване за гърлото и ще забие нокти в него. Книгата изважда на показ най-големите проблеми, през които един тинейджър може да мине, и най-страшните мисли, които могат да минат през главите им ни. Доста трудно се говори за този тип книги, защото сякаш са докоснали онази част от теб, която никой не се предполага, че може, камо ли пък да улови толкова добре. От трепетите на първата любов до трудността на това да поддържаш приятелства, когато ти самият стоиш на ръба и усещаш как всеки момент можеш да се подхлъзнеш и да паднеш в бездна, от която няма измъкване; до разбитите семейства, които просто вгорчават нещата още повече.

 Въпреки че в крайна сметка мнението ми за книгата не е толкова негативно, не мога да не засегна и нещата, които смятам, че можеха да бъдат подобрени. Първата половина от книгата, макар и самата тя да ме беше завладяло от първото изречение, ми се стори доста плоска откъм стил на писане и създаване на героите. Проблеми като хомофобията, ментални заболявания и възстановяване след потенциален опит за изнасилване можеха да бъдат адресирани далеч по-добре, както можеха да бъдат развити и LGBTQIA+ героите в книгата, а не само да има няколко сцени, в които те биват представени. Не харесах начина, по който Мей ни беше показана като перфектно същество, нито идолизирането на хората, до които Лоръл пишеше писмата си. Далеч не смятам, че това са незначителни забележки, което доведе и до по-ниската ми оценка в Goodreads, когато книгата имаше толкова потенциал.

 Обаче параграф след параграф, писмо след писмо, вече не различавах реалността от художественият свят, създаден от Ава Дилийра. И плаках, и се смях, и отбелязвах толкова много цитати, че копието ми, предоставено от издателство Софтпрес, набъбна с един-два сантиметра. Осъзнаването на недостатъците не провали четенето ми, дори напротив - обичам тази книга въпреки всичко. Защото когато намериш книга, която кара сърцето ти да препуска един удар и всяка дума носи най-силният емоционален заряд на света, знаеш, че авторът си е свършил работата, а дебютът на Ава Дилийра е просто поразителен.

Friday, September 4, 2015

"Огнената наследница" на Сара Дж. Маас

Ревюто съдържа спойлери за първите две книги от поредицата. Техните ревюта можете да прочетете тук и тук.

Тя беше наследницата на огъня и пепелта и нямаше да преклони глава пред никого.

 Селена сега броди из улиците на Вендлинската столица Варис - препича се на слънце, яде тегия и пие отвратително, кисело вино. Сегашната ѝ мисия е да убие наследника на трона на Вендлин Галан Ашривер, но това е само за пред Краля на Адарлан. Истинската ѝ задача и единствената причина тя да е далеч от обичните си, е да намери Ключовете на Уирда и да намери отговори на въпросите, които мъчат съзнанието ѝ от години.
 Ала отговори няма да получи толкова лесно. От нея бива изисквано да се изправи срещу миналото си и да осъзнае товара, който носи върху плещите си. Селена разбира, че е невъзможно да бяга от истинското си Аз вечно. Тя трябва да опитоми древните сили, които спят в нея от цяло десетилетие, и да се пребори с най-големите си страхове. А този, който ще ѝ помогне, е сякаш първият истински приятел, който тя е имало от много, много време...

 "Огнената наследница", макар и не толкова добра, колкото "Среднощна корона", бързо си спечели място в сърцето ми с разкошните легенди, които Емрис разказваше пред огъня в кухните; безпощадните и жадни за кръв вещици; героите, които пребориха собствените си демони и се изправиха пред най-големите си страхове; великолепните описания на места, които само си мечтаеш да бъдат истински. Единственият недостатък на книгата беше бавното развитие на действието в началото и прекаленото разточване на събитията на места, особено към края, но за сметка на това имаме съсредоточаване върху самите герои - нови и стари -, което много ми хареса.

 В 560 страници Сара Дж. Маас е успяла да побере продължението на пленителната история на Селена Сардотиен - жена, която се е върнала от тъмната бездна на душата си, за да се прероди в разумната и несломима кралица, която е трябвало винаги да бъде. А с верните ѝ приятели рамо до рамо с нея, никой няма шанс срещу нея в битката ѝ с тъмните сили, заплашващи цяла Ерилея.

Хиляди благодарности на Егмонт за копието!