[English follows]
Всичко започва все някъде, макар и мнозина физици да не са съгласни с това.
Хората обаче винаги са напипвали — смътно в повечето случаи — проблема с началото на нещата. Питат се например как шофьорите на снегорините успяват да стигнат до гаража след страшната виелица, за да започнат разчистването, или откъде съставителите на речници са научили правописа на думите. И не могат да се отърват от желанието да намерят все някое възелче в усуканите и разръфани мрежи на пространство-времето, за да го посочат поне метафорично с пръст и да заявят: „Ето, оттук се започна…“
Убийствен читателски застой. И ето я там, скрита между няколко други дребни книжки и още една пратчетова: "Дядо Прас", която още с първото си изречение ме въвлича отново в Света на Диска - плосък диск, крепящ се на четири слонски гърба, които стоят върху гигантската костенурка А'Туин.
Светът на Диска има изключително интересни празници, обичаи и култура, а най-обичаният и важен празник е Прасоколеда - еквивалент на християнската Коледа - където Дядо Коледа е Дядо Прас и шейната му се кара не от седем елена, а от четири шопара. Дядо Прас не яде курабийки и не пие мляко - вместо това, децата му оставят свински пай и вермут.
Прасоколеда се празнува на зимното слънцестоене с идеята слънцето да се издигне в небето на следващия ден. Проблемът е, че Дядо Прас го... как да се изразя... няма. Не е мъртъв. Не е жив. Няма го. Слънцето няма да се издигне в небето и хората вярват в това.
Кой се заема с намирането му? Гувернантката Сюзън, която не е сполучила особено откъм спътници - в това екстремно приключение я следват Смърт на мишките, един гарван, който много обича очи, и о, богът на махмурлука.
Кой обаче оставя подаръци? Защото те реално биват оставяни.
...ХО-ХО-ХО!
"Дядо Прас" е уж категоризирана като adult literature, а сякаш само ако си дете, ще успееш да вникнеш в нея. Възрастните не мислят, че ги преследват караконджоли и техните кошмари не оживяват под формата на сенки в тъмното. Кошмарите на възрастните са по-реални и изглеждат като сметки за ток и такива страшни неща. Те не могат да бъдат победени с ръжен.
В една детска глава къщите са задължително квадратни, задължително имат комин, пушекът е задължително на спирали, слънцето задължително е жълто, а смъртта е нереална. Никой никога не умира, само се транспортира от едно място на друго.
Вярата тук е представена като доста общо понятие, за разлика от някои други книги на Пратчет.
Когато в в едно божество спре да се вярва, остава свободна вяра, и заради това всички малки досад--..., съжалявам, имам предвид богове, се възползват от нея и се появяват отново.
— Значи се опитваш да ми подскажеш, че хората имат нужда от...фантазии, за да понасят живота?
— ХОРАТА ИМАТ НУЖДА ОТ ФАНТАЗИИТЕ, ЗА ДА БЪДАТ ХОРА. ЗА ДА БЪДАТ СРЕДОТОЧИЕТО, КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ПАДНАЛИЯТ АНГЕЛ И МАЙМУНАТА, ИЗПРАВЯЩА СЕ НА ЗАДНИТЕ СИ ЛАПИ.
— И затова си имаме феи? Дядо Прас? Дребни гад...
— ПОЗНА. ТОВА Е НАЧАЛОТО. ПЪРВО СЕ УЧИТЕ ДА ВЯРВАТЕ В МАЛКИТЕ ЛЪЖИ.
— За да повярваме и в големите?
— ДА. В СПРАВЕДЛИВОСТТА. В МИЛОСЪРДИЕТО. В ДЪЛГА...
— Нямат нищо общо помежду си.
— НИМА? ТОГАВА ВЗЕМИ ВСЕЛЕНАТА И Я СТРИЙ НА НАЙ-ФИН ПРАХ, ПОСЛЕ Я ПУСНИ ПРЕЗ НАЙ-ДРЕБНОТО СИТО. И НАКРАЯ, АКО МОЖЕШ, МИ ПОКАЖИ ПОНЕ ЕДНО АТОМЧЕ СПРАВЕДЛИВОСТ, ЕДНА МОЛЕКУЛА МИЛОСЪРДИЕ. А ВЪПРЕКИ ТОВА ВИЕ ПОСТЪПВАТЕ СЯКАШ ИМА НЯКАКЪВ ИДЕАЛЕН РЕД В СВЕТА, СЯКАШ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА СЪЩЕСТВУВА НЯКАКВА...„ПРАВОТА“, ПО КОЯТО ДА СЪДИТЕ ЗА ВСИЧКО.
"Дядо Прас" е брилянтна книга - една от малкото, където самият Смърт е заинтересован от природата на хората, хора се опитват да бъдат нормални, защото им е писнало от необикновените им способности, и шейна да бъде карана от четири шопара далеч не звучи странно.
Весела Прасоколеда един ден преди началото на месец май!
***
Everything starts somewhere, although many physicists disagree.
But people have always been dimly aware of the problem with the start of things.
They wonder aloud how the snowplough driver gets to work, or how the makers of
dictionaries look up the spelling of the words. Yet there is the constant desire to find
some point in the twisting, knotting, ravelling nets of space-time on which a
metaphorical finger can be put to indicate that here, here, is the point where it all
began...
The reading slump was killing me. I was desperately looking for a light fantasy book and there it was - among my classics and Good Omens, Pratchett's Hogfather wanted me to pick it up. And I did it. Who cared it was 1am?! The Discworld was waiting for me and I didn't mind drowning into it for the fourth time.
For those who don't know, the Discworld is a flat disc balanced on the backs of four elephants which stand on the the back of the great turtle A'Tuin.
The Discworld is extremely interesting with its culture, traditions, and celebrations. The most loved holiday, though, is Hogswatch - the equivalent of Christmas where Hogfather (not Santa Claus, nor Father Christmas!) drinks vermouth and eats pork pie instead of drinking milk and eating cookies. There are no seven deers but four hogs.
Hogswatch is celebrated so that the sun can rise again. The Hogfather gives presents to children from all around the world only for a night, we know this stuff. But there is a minor problem: Hogfather is... how to say it... gone. Neither dead, nor alive. And people believe that the sun won't rise in the sky the following day.
But wait! Susan Sto Helit is going to find him! And do you who she has got for company? Death of Rats, Oh God of Hangovers, and a raven which really likes eyes. Great!
But who gives presents to children? Because presents indeed are given.
Can you hear this?...
HO-HO-HO!
Although "Hogfather" is labeled as adult high fantasy, I feel like only kids can understand it perfectly. Adults' nightmares don't include demons hiding in the dark - their nightmares are bills and other scary adult-ish things. You can't fight bills with a poker.
In a child's world, the houses are always square, there is always a chimney, the smoke is always spiral, th sun is always yellow. And death doesn't exist - whenever your time has come, you just transport somewhere else.
Belief is shown in a very general way in this book but Pratchett has also included it as a major theme in some other books (like Small Gods or Reaper Man) but it still plays a very important role in this one.
For example, when people stop believing in a god, it disappears, and there is more "space" for new gods to come. So a bunch of little anno--, oops, I mean gods, appear.
