история #3

Шоколадова пеперуда.

Изваждаш я по най-елегантния начин (а всъщност най-глупавия и несръчен). Крилата ѝ са изцапани с карамел, леко разтопени. Ще капнат върху покривката. Смърт по нея, карамелът е отнел здравината...
Проклет карамел.
И ти после ще отчупиш парченце от крилото и ще усетиш как свободата се увива около ребрата ти. Първо ще чуеш тъжни пуквания, после ще усетиш мънички прашинки, полепнали по плътта ти. Чудя се, дали духът на пеперудата обича вкуса на костите?
Ще умираш бавно, заедно с пеперудата. Няма да се смили над нито една твоя кост.
И по време на смъртта, която ще е най-красивата и захаросана някога, ще ти се прияде нещо по-сладко от карамел - захарен памук. Ще бъде облачен, леко сив и примесен със синьо, взет мъничко преди слънцето да изчезне напълно от хоризонта.
И захарният ти памук ще прилича на оченце, защото Слънцето така се беше показало между облаците - един гигантски оранжев ирис. Мигли няма, но ако имаше, щяха да са метеори, падащи нагоре (що за парадокс!). И щеше и тях да изядеш, не са смъртоносни, но просто да знаеш, че ще умреш красиво. Така или иначе пеперудата и тях ще разруши - безброй песъчинки желания.
Слънцето очертава захарния ти памук в златисто. Облакът ти гори, и той умира. Защо всичко на този свят умира?! Особено пък пухкавите захарни облаци.
И твоето време идва. Костите ти раздробени, приличаш на плужек, очите ти се насълзяват, но пеперудата е жадна за още и не ти дава да плачеш, защото иска да умреш с усмивка.
Ето, поглеждаш към Слънцето в стомаха си, както и останалите блещукащи остатъци от метеори. Поне кажи, беше ли вкусно?
------------------------------------------------

Защото на мен не ми идва музата в нормално време. Изведнъж ме обзе чувство да обичам всичко живо, най-вече мама (мами, липсваш :с) и не знам, вдъхнових се и преродих мислите в главата си. Това го обичам. Странно е, разбъркано, с много повторения, но е някак сладко ♡
И наистина убих шоколадова пеперуда, наистина опустоших два крем-карамела (благодаря ти, чичо Сашо ^^). Но съм живичка ВСЕ ОЩЕ. Мисля, че ако Женя не се върне до (вече) днес или четвъртък, ще извивам вратове. Не, шегувам се, ще я задушавам твърде много, но животът ме напуска без нея!
Също, Харматане, Хепсибах Балантайн, Кремен или просто @davidoffbabe, благодаря за опита за успокоение, хехе. =) Имаше ефект.
О, да не забравям Ивет, моята Ивет. Музикалното ми Ивет. Благодаря ти и на тебе за успокоението. Много ти благодаря.
А, и Тара, макар че тя не помогна много, но дори и когато не прави нищо, е невероятна.
Разбира се, Животът, че още е във вените ми.
И на музиката, главно тази песен, защото е вечна и мога да я пея с години:                                   

Лека вечер, аз се оттеглям в компанията на тънко и пухкаво одеало и телевизор. И може би скромничка колекция на списания NatGeo Kids. <3