Трудно е да стъпиш на краката си, след като изгубиш всичките си близки на този свят.
Микаге Сакураи е японка, отгледана от баба си и дядо си, след като остава сираче още от дете. Дядо й умира с влизането на Микаге в прогимназията. Баба й го последва след няколко години и така Микаге се оказва абсолютно сама и изгубена в огромния Токио и въртележката, която е животът. За щастие, намира се кой да подаде ръка на отчаяната млада японка - добрият приятел на баба й, Юичи Танабе. Заедно с майка си, той дава покрив над главата на Микаге и тя временно заживява у тях.
"Всички ние си мислим, че имаме много пътища и можем да избираме. Сега обаче ясно разбирах нещо, което можех добре да изразя с думи. Не бях фаталистка, но бях убедена, че пътят винаги е предопределен. Всекидневното дихание, погледите, повтарящите се дни - всичко е предопределено. И тогава става така, че преди да се осъзнаеш, съвсем естествено се оказваш легнал посред зима в някаква локва на някакъв покрив в непознато място, с някакъв кацудон в раницата и с поглед, вперен в нощното небе.
О, колко е красив месецът!"
Всеки си има една голяма страст. У главната героиня, това са кухните на хората и готварството. От там и така простичкото, очевидно заглавие на романа. За нея не е проблем да спи на пода до хладилника, хладилникът да е препълнен с продукти, да има много плочки за почистване и прочее - важното е да може да се приготвя храна и да е просторно. Именно тази любов на Микаге към кухните и кулинарията я крепи и в най-тежките ѝ моменти. Голяма част от времето си прекарва в приготвяне на закуска, обяд и вечеря на семейство Танабе, отблагодарявайки им се за стореното добро. Храната е енергия, топлина и обич и всеки детайл в процеса на сготвяне е от значение.
Но какво се крие в останалите стаи на дома извън кухнята? Какви възможности има пространството извън Токио?
Книгата е само сто и десет страници и сюжетната линия не е богата и заплетена. За разлика от единствения друг японски автор, който съм чела - Харуки Мураками, Банана Йошимото е заложила на изчистеност откъм герои, сюжетни линии и множество похвати. Действието се развива праволинейно, без да отегчава читателя дори за един момент, и обхваща най-важните моменти за шестте месеца, в които се развива. Стилът на писане е красив, бих посмяла да го нарека дори нежен и песенен. Авторката е заредила страниците с описания, без те да са натрапчиви, дълги или разсейващи; разкош за четене. Темата за смъртта не е пряко засегната през цялото време и последиците от нея са предадени чрез меланхоличния изказ на Микаге, чрез постъпките на Юичи и диалозите между двамата герои, вместо да бъде в центъра на целия роман.
Успях да я прочета за не повече от четири часа и ми беше трудно да се разсея от нея. На "Кухнята" може да ѝ липсва интересен, грабващ сюжет, на какъвто повечето хора са свикнали в последните години; но богатството ѝ се крие в дребните житейски уроци и философията зад трагедията; необходимата сила да продължиш напред. И че винаги има човек зад гърба ти, готов да те измъкне от черните дупки.
Вик ми подари книгата през 2016, а аз, прекрасният човек, който съм, я чета чак сега. Не за друго, сега ѝ е дошло времето... или поне това ми е вечното оправдание.
