...някак си да се събудиш в 5:21 (помня го) сутринта, да не можеш да заспиш, изгревът да е в 5:33, да не се вижда от твоята стая, но да спамиш хора (т.е. хави) (т.е. ХАВИ) със снимки на пастелно небе
и да си четеш "пътеводител на галактическия стопаджия". няма лошо.
или книгата, която разби сърцето ми "Жилището на господин Хийтклиф се нарича „Брулени хълмове“, като изразителното прилагателно „брулени“ означава в местното наречие яростната игра на въздушните течения, на които е изложено това място в лошо време."
икономката нели дийн разказва историята на хийтклиф - сираче, донесено от ливърпул от г-н ърншоу. той се влюбва в дъщеря му - катрин. след смъртта на ърншоу, хийтклиф е под постоянния тормоз на хиндли.
една вечер кати говори с нели и хийтклиф неволно дочува разговорът им - че бракът между тях би я принизил социално и затова тя се омъжва за едгар линтон. смятайки, че любовта им е несподелена, той забягва и се връща след три години с желание за мъст, движещо целия сюжет, и с държанието на тиранин. заживява обратно в "брулени хълмове" при хиндли и неговото дете хертън и ги подлага на тормоз.
въпреки силно отрицателните герои, бурните страсти между героите отекват силно.
защо разбила сърцето ми? защото любимите ми герои умират. умират седмина герои, малко по-добре е от "песен за огън и лед". защото не е блудкава любовна история. защото любовта между катрин и хийтклиф ги подтиква към тяхното самоунищожение, защото се мразят и обичат, защото всеки мрази и обича, защото мразех и обичах героите.
цялата книга е изградена върху любовта и омразата, желанието за отмъщение отново заради любимата.
защото когато я затворих, усетих, че сърцето ми принадлежи на нея.
обратите в сюжетите, така реалистичните герои - всеки с радостите и проблемите си; как само чрез описанието на техния поглед или държание можеш да разбереш какво изпитват.
защото не е просто роман.
оцелял толкова дълго време и смятан за класика, "брулени хълмове" не може да бъде сравняван с която и да е книга от критиците. и с право. защото историята е уникална. "All I care about in this goddamn life is me, my drums and you."
първата книга на кинг - "кери" - е началото на майстора на ужасни истории. главната героиня е кери уайт - момиче с телекинетични способности, подигравано от всички. майка ѝ - маргарет уайт - е християнка и религиозен фанатик, баща ѝ - ралф уайт - баптист преди да се ожени за маргарет. през цялото време се чудех как някои може да има такива мисли в главата си - гениални, на моменти зловещи, напълно извратени (имам предвид, частта със съблекалнята и цикъла на кери? "свинска кръв за свиня"? целия герой били нолан, защото на мен ми беше отвратителен и го мразех? су снел, която изневерява на собствения си морал? да не говорим за крис харгенсен...) и съчетани с невероятен стил на писане. книгата предизвикваше у мен повече съжаление към главната героиня, отколкото отвращение или ужас. кери е мразена, унижавана, обиждана, наранявана, измъчвана в продължение на всичките си години в гимназията. майка ѝ е ужасна с нея. понякога я затваря в килера - ужасно място, където кери трябва да се моли на бог в продължение на часове, за да бъдат опростени греховете ѝ; бие я, презира я, смята я за "вещица" и "дявол", заради владяната от нея телекинеза. кери е един въздействащ герой, способен да ЧУВСТВА точно както всички могат: "намерен текст, изписан многократно на тетрадка от гимназията иуйн, притежавана от кери уайт: всеки тук я смята/ прокълната в главата/ но тя вече откри/ че няма с другите грам разлика дори" & "исус ме гледа от скалата,/ с лице, студено кат скала./ и, ако ме обича, както казва тя,/ защо се чувствам тъй съвсем сама?" - тези стихове сякаш описват скръбта на кери; учителят ѝ по литература ги описва като изплакващи нещо. на моменти книгата изглежда по напълно действителен случай с всички извадки от "документи", описани в нея ("името ми е сузан снел", "сянката експлодира", "кери: черната зора на т.к.", "речник на физическите феномени на огилви"). въпреки всичко, давам 4/5, но книгата се нарежда сред любимите ми. дори и само на 26, кинг е роден да пише, а книгите му - да се превръщат в бестселъри. ако все още не сте се запознали с майсторът на ужасите, направете го. стилът на писане е зашеметяващ, сюжетът - интересен, умът - болен. и това е причината да го харесвам.
накратко - живеем в света на диска, където мъжете са магьосници, а жените вещици и никой не е нарушавал това от както съществува вселената. магьосникът тъпан пънски ще предаде магията на вече предсказан човек - осмият син на осмият син. който всъщност се оказва дъщеря. това е първата книга за вещиците и първата среща с баба вихронрав или есмерелда вихронрав. има навика да носи цялото съдържание на гардероба си наведнъж, няма типична за вещици брадавица, има здрави зъби, носи здрави ботуши и не обича да лети на метла. разчита на главознанието (или нещо подобно на нашето плацебо), а не на истинската магия. изключителен майстор на заемането. ескарина смит е предсказаната. когато една зимна вечер е нападната от вълци, баба вихронрав решава да я вземе при себе си и еск да чиракува при нея за вещица. тя обаче предпочита да стане истински магьосник и затова заминава за невидимия университет. което може да създаде много неприятности. по време на пътуването си към невидимия университет еск среща саймън - също бъдещ магьосник, който много заеква. учил се е сам на магия и няма търпение да види библиотеката на университета - пълна с хиляди книги, които да прочете (познато чувство). той дори преподава на висши служители още през първата си година. лекциите му не са разбрани от никого, но всички ги смятат за важни. защо ми хареса: - защото шегите на пратчет са невероятни и цялата книга е изпълнена с тях; - защото образите са пълни, а това е едва първата книга от серията witches of lancre. (съвет: не четете книгата онлайн. като цяло не четете пратчет онлайн. а и онлайн преводът е ужасен и овнерог е рамтоп, а вихронрав - уедъруекс); - защото е толкова увлекателна, че за минута съм минала 20 страници и след още минута вече съм свършила книгата; - защото е от книгите, които са станали част от теб, хванали са те от първото изречение и когато затвориш задната корица, кълбото от нерви в стомаха ти се разбунтува и ти е жал, че няма още. и пратчет очевидно е достатъчно добър, за да накара съученичка, която по принцип не чете, да си купи книгата. заемете я от библиотеката или си я купете, за да я имате под ръка, когато се нуждаете. “Million-to-one chances...crop up nine times out of ten.”
обещах си да направя нова рубрика. не пиша резюмета, не знам как изобщо се формулира резюме, нямам идея какво правя и все пак. последната книга, която прочетох, е "да убиеш присмехулник" на харпър ли. още с първата страница разбрах защо е част от класиката. близо половин месец не бях чела нищо, после случайно отворих pdf-ката ми с "да убиеш присмехулник" и не можах да спра да чета. на всичкото отгоре беше нощ и трябваше да спя. сюжетът не е нещо сложно. имаме главни герои скаут (която разказва от нейната гледна точка), джем (брат ѝ) и баща им атикус. действието се развива в мейкомб. участват и съседите мисис дюбоуз, мисис моди и още в началото се споменава семейство редли и легендата за артър "бу" редли; също и дил, който живее в меридиан, но през лятото остава в мейкомб при леля си рейшъл. атикус е адвокат и защитава негър, обвинен в изнасилване. why i like(d) it: - стилът на писане е изчистен и няма дълги изречения (които много ме объркваха при четенето на дикенс). дори описанията са с кратки изречения и все пак са пълни (велики обяснения, заклевам се) и човек лесно може да си представи картината. - в текстът почти не присъстват метафори с изключение на тази за присмехулника. метафорите понякога са твърде натоварващи. - наличието на много обрати в сюжета. тази книга изненадва с всяка изминала страница. - героите са деца, като скаут в началото на книгата нямаше седем, а в края нямаше девет; в края на книгата джем навърши тринадесет години. научават нещо ново с всеки изминал ден, а джем мина през няколко периода, но няма да давам спойлери. - харесах я, защото е истинска. защото почти ме разплака на публично място, защото героите са толкова живи, че могат да изскочат от страниците. защото скаут понякога приличаше на мен, защото понякога се оприличавах и с джем, защото ужасно ми се прииска да опитам сладкишите на мисис моди, защото искам да посетя църквата с калпурния. защото. прочетох книгата на един дъх и напълно си заслужаваше.
трети блог в рамките на две години, ако не заслужавам медал, кой изобщо заслужава?!
(май е четвърти)
ако не знаете коя съм, вероятно случайно попадате на този блог от скука. ако има такива хора - поздравления. обикновено нещата ми се знаят само от приятели, а ако реша - и от роднини. но роднините понякога засрамват и ми се отщява.
всъщност, ако наистина не знаете коя съм, аз съм съни. или миш. както ви е удобно, мразя си името. мешам езици и ужасно много искам да знам поне три езика добре. завършвам седми клас, имам изпити след по-малко от месец, а учебник не съм бутвала. и правя блог. трети или четвърти.
вечната дилема на живота ми е -20 сантиметра коса или +20. винаги, когато се чувствам някак... подновена, режа косата си. или по-точно - огромни части от косата си. когато все още гледах анимета, четох, че самураите никога не режат косите си и за тях са специален символ. ако ги отрежат, все едно си правят харакири. та оттогава и аз като самурай действам.
бих ви казала да се насладите на престоя си тук, но съм нередовна и не знам на какво точно ще се наслаждавате.
искам да се занимавам с литература и съм се самопровъзгласила за писател, но дори не се упражнявам често. заседнала съм в writer's block и толкова.
---
Слънчева съм. уж. или поне си го повтарям, за да не се карам да валя отвътре.
дишам, значи съм жива.
и тъй като е неделя, а по national geographic започва "космос", а аз съм твърде запалена по всякакви науки...
просто изчезвам като дим и ви оставям с Клас.
а, да. обичам алтернативна музика. и ню уейв. и инди. и прекалявам с употребата на съюзи в началото на изречението. извинете ме.
... времето да спре. не, защото ще мога да направя това, което желая. просто защото лети твърде бързо. ще хвана огромната стрелка на Биг Бен и ще я счупя. ще счупя всеки часовник по света, но времето пак ще тече. времето винаги тече. години, години, години... а на теб даже не ти стигат осем часа да се наспиш, по дяволите. ставаш, лягаш, един и същ шибан механизъм, кАТО НА ЧАСОВНИК. тик-так. тик... -так. тик-тик, так-так. всъщност, твърде ми е размито, за да помня дни дори. понеделник ми е петък, четвъртък ми е петък, петък ми е неделя, събота ми е неделя, вторник ми е сряда, сряда ми е четвъртък... дори обърках септември с октомври, боже, аз още се усещам като горд Септемвриец, а то ми зашиба днес някакъв ноемвриец. спи ми се, но някак не искам да заспя, защото чакам 22:22 като най-наивното дете, можещо да съществува някога. всъщност, няколко пъти желанията ми се сбъднаха и отказвам да приема това за съвпадение. така де. ще ми се да спра времето. мисля, че всичко минава някак прекалено бързо, което е доста голям плюс понякога, например когато искаш математиката да свърши. там пак е тик-так, ама онова охльо-бохльо тиктакане, което не знаеш дали е тик-так или тик-так-тик-так-тик-так. паузите между секундите са като цезура в стих на Ботев, дееба.
днес пак псувах много. а исках да премахна този навик... също и ме черпиха lion и половин млечен шоколад. поне да разведря този така меланхолично звучащ пост. това е доста контрастно нещо, ако трябва да съм честна, принципно цял ден бях усмихната. както и да е. утре може да имам поправка по математика. повръща ми се вече от математика. наистина. застанала ми е като една буца на гърлото и... седми клас ми е много размит. това нещо профучава покрай мен като животно, за едно мигване и цял месец ми минава пред очите. май се нуждая от един здрав сън... а петъкът е толкова далечен.
вижте го какво ми е мрачно отново, а вчера се усмихнах и накарах слънцето да пекне а днес... ми го крадат наново алчни хора студено е. тук валя. и мрън-мрън, добрах се до спирката. рутина. евелин ръфаше картофена салата, както винаги успя да ни събуди и изведнъж... бам! дежурни. седем часа, човече, а ние ще дежурим и ще казваме на (не)ентусиазирани мъници "Добро утро", "Свали шапката", "Не бягай! Със закуската на първия етаж!". и... "добро утро", пък колко е добро (моето беше добро, тия пожелания работят) монотонно. самичка на главния вход. доброутро, добрюутро, доброюютро, доб- добр-ооо утро *прозяв* промених стратегията, пък и елито дойде. и си лепнахме едни широки и истиииински усмивки и поздравявахме с най-симпатичното добро утро, а казвахме и "довиждане" и две лелки дори ни пожелаха хубав ден ^^ и помощник-директорката ни похвали, че сме ужасно лъчезарни. ототото :3 така че Усмихвайте се. Напук на октомври. Вдишайте онзи свеж есенен въздух, защото през лятото е твърде задушно да се усети, през пролетта алергиите се обаждат, а през зимата... АПЧИХ! и настинката. Дишайте. Поне при нас се усеща като планински. Освежаващо е. :з
Помниш ли? Лежахме на Поляната на многото одеала, зъзнехме (беше Януари все пак), ядяхме пръчици и шоколад и се смеехме на глупавите си изказвания, защото сме добри в това, знаеш. Гледахме звездите и търсехме К (метеори, добре че ми каза, защото не знаех), но аз винаги ги изпусках. Бях неадаптирана от айдемирските светлини или Луната, главно. Обаче ози астероид го видяхме, от средата на небето и май продължи отвъд хоризонта. Мърморехме колко ни пречеха работещите крушки и ни се искаше токът да спре, за да виждаме всичко по-ясно. ♡ И ето, тринадесети Юли, а аз пиша на две работещи крушки в спалнята, пък Деленките тънат в мрак. Зловещо е. Гробищата май са по-осветени. До около 2am поне и `Флаш`работеше и зелените блокове се виждаха, но вече не. Чак ме е яд, че не си тука, можехме да си говорим през прозореца като преди. Да търсим съзвездията (а аз поне да се мъча да ги разпозная, тебе те бива повече), да обсъждаме шегите си или поне опитите за такива и да се мъчим да не събуждаме никого, но безуспешно. И да отлагаме заспиванията си с час(ове), разбира се. Помниш ли, опитвахме се да не заспиваме преди да видим изгрева миналата година през Април. Будуването на мен ми се получаваше само на наблюденията, пък на тебе постоянно. Персеидите... нищо не видяхме, само се изпонамокрихме и се радвахме като петгодишни на светкавиците ('Дъжка пръсд', Коко от Баница ни научи на тези изрази). Но пък изгрева, боже, той беше един път! Астрономията ни свързва най-силно. Нашата звездна мечта. (Помниш ли спътниците?) ------------------------------------------------ Общо взето, не ми се спеше, нямаше ток, музата ме фрасна с тухла, пък небето беше суперско, с изключение на един мъничък облак. И заспах в 4 сутринта, навън беше почнало да се съмва лекичко. Не исках да заспивам пък. Ама ме боляха очите вече. И изгревът не се вижда от моята стая. ПС. Обичам това: http://loneartistx.blogspot.com/ Това е симпатично блогче. Кати, обичам ти блога. ^^
Изваждаш я по най-елегантния начин (а всъщност най-глупавия и несръчен). Крилата ѝ са изцапани с карамел, леко разтопени. Ще капнат върху покривката. Смърт по нея, карамелът е отнел здравината... Проклет карамел. И ти после ще отчупиш парченце от крилото и ще усетиш как свободата се увива около ребрата ти. Първо ще чуеш тъжни пуквания, после ще усетиш мънички прашинки, полепнали по плътта ти. Чудя се, дали духът на пеперудата обича вкуса на костите? Ще умираш бавно, заедно с пеперудата. Няма да се смили над нито една твоя кост. И по време на смъртта, която ще е най-красивата и захаросана някога, ще ти се прияде нещо по-сладко от карамел - захарен памук. Ще бъде облачен, леко сив и примесен със синьо, взет мъничко преди слънцето да изчезне напълно от хоризонта. И захарният ти памук ще прилича на оченце, защото Слънцето така се беше показало между облаците - един гигантски оранжев ирис. Мигли няма, но ако имаше, щяха да са метеори, падащи нагоре (що за парадокс!). И щеше и тях да изядеш, не са смъртоносни, но просто да знаеш, че ще умреш красиво. Така или иначе пеперудата и тях ще разруши - безброй песъчинки желания. Слънцето очертава захарния ти памук в златисто. Облакът ти гори, и той умира. Защо всичко на този свят умира?! Особено пък пухкавите захарни облаци. И твоето време идва. Костите ти раздробени, приличаш на плужек, очите ти се насълзяват, но пеперудата е жадна за още и не ти дава да плачеш, защото иска да умреш с усмивка. Ето, поглеждаш към Слънцето в стомаха си, както и останалите блещукащи остатъци от метеори. Поне кажи, беше ли вкусно? ------------------------------------------------
Защото на мен не ми идва музата в нормално време. Изведнъж ме обзе чувство да обичам всичко живо, най-вече мама (мами, липсваш :с) и не знам, вдъхнових се и преродих мислите в главата си. Това го обичам. Странно е, разбъркано, с много повторения, но е някак сладко ♡ И наистина убих шоколадова пеперуда, наистина опустоших два крем-карамела (благодаря ти, чичо Сашо ^^). Но съм живичка ВСЕ ОЩЕ. Мисля, че ако Женя не се върне до (вече) днес или четвъртък, ще извивам вратове. Не, шегувам се, ще я задушавам твърде много, но животът ме напуска без нея! Също, Харматане, Хепсибах Балантайн, Кремен или просто @davidoffbabe, благодаря за опита за успокоение, хехе. =) Имаше ефект. О, да не забравям Ивет, моята Ивет. Музикалното ми Ивет. Благодаря ти и на тебе за успокоението. Много ти благодаря. А, и Тара, макар че тя не помогна много, но дори и когато не прави нищо, е невероятна. Разбира се, Животът, че още е във вените ми. И на музиката, главно тази песен, защото е вечна и мога да я пея с години:
Лека вечер, аз се оттеглям в компанията на тънко и пухкаво одеало и телевизор. И може би скромничка колекция на списания NatGeo Kids. <3
