Хартиени тайни

storytime! със зизи от valar morghulis написахме кратка обща история със заглавието "книжни тайни".
(звуча като деветгодишно момиченце, което рекламира близалки)
частите на зизи са в синьо, моите в зелено.

Джема усети как капките от дъжда се стичаха надолу по лицето и сякаш се опитваха нежно да я погалят. Беше тръгнала към книжарницата, когато дъждът започна да пада от небето. Джема не успя да спре въображението си и си представи как някоя голяма капка окуражава децата си да полетят към земята, но те не успяват, тъй като все още са твърде малки и крилата им са недоразвити. Засмя се на своето глупаво въображение и отключи вратата на книжарницата. Бързо влезе вътре и се опита да стои далеч от книгите. Което беше невъзможно, тъй като те бяха навсякъде. Остави шлифера си на стола. извади книга от чантата си и започна да чете. Чакаше клиенти. Дъждът създаваше уютна атмосфера. Лампите светеха в приятна оранжева светлина. Капките от косата и оставяха малки мокри следи върху страниците на книгата и тя се опита да си придърпа косата назад. Върза я на кок и я остави да се изсуши сама. след няколко минути четене чу скърцане от отдела за фентъзи книги. Дали някой клиент беше влязъл без тя да забележи? Чуваха се стъпки и разлистване на страници. Една книга липсваше от рафта - старо копие с твърди корици на 'Хрониките на Амбър'. Шумът идваше от един от другите отдели и Джема бавно пристъпи към него. Едно малко момче с черна коса прелистваше бързо книгата, сякаш търсеше нещо много важно. Джема не знаеше дали да го остави или да го попита какво търси. Обърна се, но си удари ръката в ръба на един рафт. Изохка. Момчето я чу и се огледа стреснато. Ръката му затвори книгата. Прегъна ъгълчето на една от страниците. Двамата стояха там и се гледаха втренчено. Изведнъж момчето започна да тича обратно към отдела за фентъзи книги. Джема тръгна след него и видя как то внимателно постави книгата на земята. После стъпи върху и нея и тъкмо когато джема тръгна да му се кара, то се изпари в сребърен прах. Джема гледаше прахта с учудване и в следващия момент книгата изсмука това, което беше останало от момчето. Вече беше сигурна, че не е била "Хрониките на Амбър". Имаше нещо в книжарницата ѝ, нещо могъщо, силно и древно. Книгата липсваше. разлистването продължаваше да се чува, но посоката се сменяше. Идваше от раздела с хорър, английска класика, после научна фантастика и фентъзи. Бледи образи се очертаваха във въздуха като мараня. Книги изчезваха. По рафтовете оставаше малко сребърен прах. Джема разгледа купчинките отблизо. Виждаха се малки букви в тях. Буквите изписваха едно изречение: "Книгите крият повече тайни, отколкото си въобразяваш."

почти-история #4

Помниш ли? Лежахме на Поляната на многото одеала, зъзнехме (беше Януари все пак), ядяхме пръчици и шоколад и се смеехме на глупавите си изказвания, защото сме добри в това, знаеш. Гледахме звездите и търсехме К (метеори, добре че ми каза, защото не знаех), но аз винаги ги изпусках. Бях неадаптирана от айдемирските светлини или Луната, главно. Обаче ози астероид го видяхме, от средата на небето и май продължи отвъд хоризонта.
Мърморехме колко ни пречеха работещите крушки и ни се искаше токът да спре, за да виждаме всичко по-ясно. ♡
И ето, тринадесети Юли, а аз пиша на две работещи крушки в спалнята, пък Деленките тънат в мрак. Зловещо е. Гробищата май са по-осветени. До около 2am поне и `Флаш`работеше и зелените блокове се виждаха, но вече не.
Чак ме е яд, че не си тука, можехме да си говорим през прозореца като преди. Да търсим съзвездията (а аз поне да се мъча да ги разпозная, тебе те бива повече), да обсъждаме шегите си или поне опитите за такива и да се мъчим да не събуждаме никого, но безуспешно. И да отлагаме заспиванията си с час(ове), разбира се. Помниш ли, опитвахме се да не заспиваме преди да видим изгрева миналата година през Април.
Будуването на мен ми се получаваше само на наблюденията, пък на тебе постоянно. Персеидите... нищо не видяхме, само се изпонамокрихме и се радвахме като петгодишни на светкавиците ('Дъжка пръсд', Коко от Баница ни научи на тези изрази). Но пък изгрева, боже, той беше един път!
Астрономията ни свързва най-силно. Нашата звездна мечта.
(Помниш ли спътниците?)
------------------------------------------------
Общо взето, не ми се спеше, нямаше ток, музата ме фрасна с тухла, пък небето беше суперско, с изключение на един мъничък облак. И заспах в 4 сутринта, навън беше почнало да се съмва лекичко. Не исках да заспивам пък. Ама ме боляха очите вече. И изгревът не се вижда от моята стая.
ПС. Обичам това: http://loneartistx.blogspot.com/
Това е симпатично блогче. Кати, обичам ти блога. ^^

история #3

Шоколадова пеперуда.

Изваждаш я по най-елегантния начин (а всъщност най-глупавия и несръчен). Крилата ѝ са изцапани с карамел, леко разтопени. Ще капнат върху покривката. Смърт по нея, карамелът е отнел здравината...
Проклет карамел.
И ти после ще отчупиш парченце от крилото и ще усетиш как свободата се увива около ребрата ти. Първо ще чуеш тъжни пуквания, после ще усетиш мънички прашинки, полепнали по плътта ти. Чудя се, дали духът на пеперудата обича вкуса на костите?
Ще умираш бавно, заедно с пеперудата. Няма да се смили над нито една твоя кост.
И по време на смъртта, която ще е най-красивата и захаросана някога, ще ти се прияде нещо по-сладко от карамел - захарен памук. Ще бъде облачен, леко сив и примесен със синьо, взет мъничко преди слънцето да изчезне напълно от хоризонта.
И захарният ти памук ще прилича на оченце, защото Слънцето така се беше показало между облаците - един гигантски оранжев ирис. Мигли няма, но ако имаше, щяха да са метеори, падащи нагоре (що за парадокс!). И щеше и тях да изядеш, не са смъртоносни, но просто да знаеш, че ще умреш красиво. Така или иначе пеперудата и тях ще разруши - безброй песъчинки желания.
Слънцето очертава захарния ти памук в златисто. Облакът ти гори, и той умира. Защо всичко на този свят умира?! Особено пък пухкавите захарни облаци.
И твоето време идва. Костите ти раздробени, приличаш на плужек, очите ти се насълзяват, но пеперудата е жадна за още и не ти дава да плачеш, защото иска да умреш с усмивка.
Ето, поглеждаш към Слънцето в стомаха си, както и останалите блещукащи остатъци от метеори. Поне кажи, беше ли вкусно?
------------------------------------------------

Защото на мен не ми идва музата в нормално време. Изведнъж ме обзе чувство да обичам всичко живо, най-вече мама (мами, липсваш :с) и не знам, вдъхнових се и преродих мислите в главата си. Това го обичам. Странно е, разбъркано, с много повторения, но е някак сладко ♡
И наистина убих шоколадова пеперуда, наистина опустоших два крем-карамела (благодаря ти, чичо Сашо ^^). Но съм живичка ВСЕ ОЩЕ. Мисля, че ако Женя не се върне до (вече) днес или четвъртък, ще извивам вратове. Не, шегувам се, ще я задушавам твърде много, но животът ме напуска без нея!
Също, Харматане, Хепсибах Балантайн, Кремен или просто @davidoffbabe, благодаря за опита за успокоение, хехе. =) Имаше ефект.
О, да не забравям Ивет, моята Ивет. Музикалното ми Ивет. Благодаря ти и на тебе за успокоението. Много ти благодаря.
А, и Тара, макар че тя не помогна много, но дори и когато не прави нищо, е невероятна.
Разбира се, Животът, че още е във вените ми.
И на музиката, главно тази песен, защото е вечна и мога да я пея с години:                                   

Лека вечер, аз се оттеглям в компанията на тънко и пухкаво одеало и телевизор. И може би скромничка колекция на списания NatGeo Kids. <3