"Рапунцел, Рапунцел, спусни си косата!" - "Крес", Мариса Мейър || "Rapunzel, let down your fair hair!" - "Cress", Marissa Meyer

English follows.

Ревюто съдържа спойлери за първите две книги от поредицата, за които можете да прочетете тук и тук. Ако още не сте прочели поредицата, затваряйте този прозорец и отивайте да си я поръчате веднага.

Когато беше малко момиче, вещицата я заключи в кула, която нямаше ни врати, ни стълбище.

Добре дошли на един от многото сателити, движещи се в орбита около Земята - но този специално е домът на главната героиня, Крес, в третата част от великолепната поредица "Лунните хроники" на Мариса Мейър. Шестнадесетгодишното момиче няма нищо общо с оригиналната Рапунцел, за която всички знаем, с изключение на дългите ѝ руси коси. Тя е най-добрият лунен хакер и софтуерен инженер, но въпреки уникалната си дарба, съдбата не се отнася добре с нея.

Най-доверената чародейка на кралица Левана я държи затворена в сателита откакто е била на седем години, единствено с малката Крес - компютър, създаден от нея да ѝ прави компания през дългите, самотни часове. Работата на хакерката е да докладва на чародейката новини за Синдер, Вълка, Трън и Скарлет с цел тяхното залавяне, но вместо това тя ги укрива през цялото време без те да знаят.

Междувременно, на кораба Рампион Синдер и компания се опитват да измислят начин да предотвратят сватбата между император Каито и кралица Левана, която не би довела до нищо друго, освен непоправими щети върху цялата планета. Тогава Синдер се сеща за момичето, свързало се с нея по ДИРКОМ-а, и се опитва да намери координатите ѝ. Да стигнат до Крес ще бъде трудно и няма да мине без поражения, но помощта ѝ ще бъде жизнено важна за успеха на цялата мисия. 

source: cresscarswell.tumblr.com

Мариса Мейър спечели сърцето ми още със "Синдер". "Скарлет" отвя ума ми и ме остави безмълвна, сгъната на кравайче в леглото ми с течащи сълзи по лицето, неспособна да затворя последната страница.
"Крес", обаче, ме правеше ядосана от време на време. И си траех. И мислено хвърлях книгата срещу стената. На училище ходих недоспала, на мама казвах "последна глава, шест страници има само", тя заспива до мене, аз тайно се подсмихвам и прочитам още две глави възможно най-бързо, че да не ме усети. Какво да кажа, чета след вечерния си час. Ех...
Любимите ми герои от предишните две книги са се променили до неузнаваемост - от сравнително плоските персонажи, все още не напълно осъзнали сериозността на нещата, в едни зрели и борбени хора. Дори и новата героиня се разви с неочаквано бързи темпове и метаморфозата ѝ беше наслада да се наблюдава. 

Засега това определено ми е любимата част от поредицата. Имаше си от всичко по малко - любовни сцени по средата на епични битки (това мое вечно шипърско сърчице...), красиви описания, обрати. Просто тръпна за финалната книга - "Зима". А фактът, че в края на "Крес" успяхме да видим малка част от новата главна героиня, прави чакането още по-сладко.
И се надявам чакането да си струва, разбира се, защото от 800 страници томче хич не очаквам малко. :)

***

The review contains spoilers for the first and second book. If you still haven't read them, correct this mistake as soon as possible. Go to the bookstore. Right now. Close this tab and visit the nearest bookstore.

When she was just a child, the witch locked her

away in a tower that had neither doors nor stairs.

Welcome to one of the many satellites, orbiting the Earth. But this particular satellite is Cress' prison and the only home she has ever known. Queen Levana's closest thraumatuge keeps her locked in order to get as much information about Cinder, Scarlet, Thorne, and Wolf as possible. Instead of that, she secretly helps them without their knowledge, and never gives a thing away. 

But this isn't Rapunzel as we know her. In fact, the only thing both of these fictional characters have in common is their long fair hair and being kept in a tower (I mean, if by 'tower' you understand a satellite thousands of meters above the Earth's atmosphere...) Not only is Cress an amazing hacker, but she is the best hacker on Luna. Her only company is the computer version of her 10-year-old self. Despite her unique talent, she wasn't destined to live a happy, fortunate life. 

Meanwhile, on the board of Rampion Cinder and company are trying to find a way to stop the wedding between Emperor Kaito and Queen Levana. Cinder remembers a girl who tried to call her through the portscreen hidden in Kaito's android, Nainsi. Reaching Cress will be difficult, but the entire crew needs her help to succeed in their difficult mission.

source: thaliagraced.tumblr.com

Mrs. Meyer won my heart with her debut novel. Scarlet totally blew me away and left me curled in a fetal position in my bed, crying my eyes out.
Cress, my friend, was different.
I got angry. I mentally threw the book against the wall because, tell me, how can someone be so dumb?! These dumb decisions eventually lead to unexpected plot twists that made me stay awake for another, ehm, hour, when I was supposed to sleep because I'm still a student and I need a lot of sleep. Eh, I read past my bedtime, blame me, Mom. Yes, I did read two more chapters although I'd promised you that was my last one. Fight me.
My favorite characters have grown up a lot since I last read Scarlet more than four months ago. Back then, they were rather one-dimensional, while now... Now we have true revolutioners, brave, smart, and fucking kick-ass. Even the new character changed from a pretty naive and fragile girl, to a strong woman ready to destroy Luna. Her metamorphosis was pleasure to observe.

So far, this is definitely my favorite TLC installment. It has absolutely everything - from beautiful descriptions, to love scenes in the middle of epic, action-packed battles (they are cute when needed! Dont'judge me.) 
I can't wait to finally pick up Winter. I've already set up my expectations pretty high. I mean, it's a solid 800-page monster, there's a ton of things that need to happen!

"Aristotle and Dante Discover the Secrets of the Universe" by Benjamin Alire Saénz

I haven't read that many books as a lot of people like to think. But I've read enough to know that, sometimes, this very weird combination of ink, paper, all of the 26 letters of the English alphabet, and the different punctuation marks can entirely fuck you up, break your heart, scatter your brain, make you weep like a gigantic baby. You still love them, though - after all, if a book has affected you this way, it's impossible for it not to stay with you till the end of your life.

I opened the PDF file on my phone out of complete boredom. Read the first sentence. Then read the second one.

"It's Sunday, you need to go to bed early."

"But Moooooom, can't you see I'm reading!"

My mother gave up on me eventually. You simply don't make a bookworm put their book down. Especially when the book has completely absorbed them to the point of forgetting the surrounding world.

"Aristotle and Dante Discover the Secrets of the Universe" is the story of two Mexican American boys and their beautiful, strong friendship.

Aristotle Mendoza is a quiet 15-year-old guy who has decided to shrink inside himself. He has no friends, everything bores him to death, he is miserable. On one hot summer day, Ari decides to go to the swimming pool, although he can't swim. Who knew the boy who was going to change his life, was going to be there to teach him how to swim. 

Ah, Dante - the smart, caring, Dante, Dante who loved poetry, Dante with his great sketches. Dante, Dante, Dante.

As Dante was watching me search the sky through the lens of a telescope, he whispered, “Someday,

I’m going to discover all the secrets of the universe.”

That made me smile. “What are you going to do with all those secrets, Dante?”

“I’ll know what to do with them,” he said. “Maybe change the world.”

I believed him.

Have you ever met someone with whom you just have this natural click; conversations never feel forced, silence is never awkward, and you think you're basically soulmates? Ari and Dante are like that. 

Have you ever read a book where you associate with the main character so much, you can predict their future actions and their thougths? Because, swear to God, I am so Ari. And thanks to him, I got to know myself better.

There is something so comforting about this book. 

Maybe it's the writing style - there is so much beauty in the short sentences, in the dialogues and the sometimes repetitive lines; Benjamin Alire Saénz made me feel at home all the time - which, to that day, only J. R. R. Tolkien and Ray Bradbury had succeeded at.

Maybe it's the realistic characters. I'm still not over the fact that I will never see any of them. Goddammit, fictional literature.

Maybe it's the plot - or the lack of it, depending on how you look at it. The book is kind of like a journal, and a very messy one, exactly like the mind of a teenager.

Do I recommend this book? Absolutely. Just not to everyone.

Do not read Ari and Dante's story. Unless, of course, you're willing to turn reading into a sob fest, and have a ton of highlighters next to you, because almost every single line is worth highlighting.

Most importantly, do not read Ari and Dante's story unless you're ready to open your mind heart for those two boys, as they did for each other.

NaNoWriMo, успехи и провали

Не, това не е мираж - аз... публикувам пост. Уау. Еха.

Ако следвате моя блог, значи следвате и блога на Ева (а ако не го следвате, ви хвърлям стотици злобни погледи) и сте разбрали, че тя е гордостта на малката ни book blogger community, тъй като победи в NaNoWriMo - или, на чис' български, Национален месец за писане на роман. Т'ва не звучи и наполовина толкова яко, колкото нанораймо.

Навих доста хора да пишат с мен, а мен ме нави американецът, който преподава в училище (и който ми даваше да пиша в часовете му, preach). Но въпреки че имах толкова амбиция в началото, познавам се прекалено добре и знаех, че ще изчезне след няколко дни. Права бях. Три дни подред покривах the word goal - 1667. Но следващите четири дни бяха кошмарни и дори и да си отнемах от съня, за да пиша, едва стигах хиляда думи и Вик и Зин ме умоляваха да си лягам.

Общо взето, останах с 6703 думи общо и още-някакви-си-там думи, написани в тетрадката ми по английски, докато другите гледаха The Breakfast Club.

Дойде ред на частта с успехите. За нея ми е най-трудно да говоря.

Като една истинска Дева - не просто със зодиакален знак Дева, ами и асцендент - аз съм перфекционист до мозъка на костите си*. Сърцето ме заболяваше като погледнех часовника и видех, че полунощ наближава, а аз съм на половината на 1667, о, Боже господи, Михаела, как смееш да си толкова далече от целта, засрами се!

НО!!!

В writer's block съм от... бе, много време. Пиша от дъжд на вятър и под дъжд на вятър имам предвид "пиша толкова често, колкото вали в пустинята". Не се гордея. 
6703-плюс-още-малко-които-така-и-не-бяха-преписани-от-тетрадката-по-английски-на-уърдовския-документ обаче са много по-добре от нула думи за няколко месеца. Всъщност, не са "добре". Добре е слаба дума, а аз съм си забранила да използвам слаби думи. Невероятно е. Изумително. Великолепно (обичам тази дума). Превъзходно. 

Създадох трима нови герои, които обичам с цялото си същество, нищо че съм им създала прекалено много проблеми; създадох и един куп второстепенни и n-степенни герои. Някои изпълват сърцето ми, други искам да ударя с юмрук в лицето. Нормално. Част от процеса е. 

Процес, който не успях да завърша.

Обаче за да звуча по-оптимистично: процес, който съм щастлива, че изобщо започнах.

NaNoWriMo ще има и догодина. Кой знае - може пък догодина да спечеля. Или поне да стигна 10 000. Ще съм доволна и от двете.

Дотогава, ще опитвам да пиша по-често. Аз това го обещавам постоянно, вие решете дали ще ми повярвате. Ама работя ли върху поема в момента? Работя. И се гордея с поемата си и 6703+ думи, стоящи в лаптопа ми.

Мно'о ви здраве,

очаквайте мастърпост за учебната година досега. 

Спойлер: девети клас е малко гаден.

("But I haven't taken the test."

"You're a bad person." 

"I was with you in Rousse when my class took the test."

"Yeah, you're a bad person."

"So are you."

"The next time I'll take the test with us and you'll do it on the bus."

"Okay, English is easy."

[sassy look] "I'll give you a test in Chemisty."

[returns sassy look] "Great, I'm freaking good at chemistry."

[look of victory] "I'll give you a Bulgarian test on The Iliad then."

[cries] "NOOOOOOOOOOOO.")

*Дори линиите на ръката ми могат да докажат перфекционизма ми. За гледането на ръка ще ви разкажа в мастърпоста.