Tuesday, April 26, 2016

B.E.S.T. Nationals 2016


Преди година бях на първото си състезание на B.E.S.T  и тази организация все още е една от причините да обичам да ходя на училище като цяло - заклевам се, the after-school practices са най-забавното нещо на света. Сега, дванадесет месеца по-късно, съм участвала във вече четири състезания подред и имам две победи зад гърба си. Но победите, колкото и клише да звучи, не са важни. Ако не беше това състезание, нямаше да съм толкова уверена в себе си и уменията си, дори нямаше да познавам толкова хора от училище... или от цяла България - първо от Бургас, после Русе, в Силистра, тъй като е родният ми град, само завързах някоя-друга приказка с хора от другите отбори; на 22-и април дойде ред да посетя и София, участвайки в най-големия турнир за годината. Тръпката с всеки път е по-голяма и по-голяма, дори и когато знаеш как протича всичко. 

Най-епичната част от тридневния ми престой беше срещата ми с един куп хора - Вик, когото няма да изтърпя да не виждам отново до следващото състезание през есента, Ева, която има супер прекрасен клас и е още по-красива на живо, отколкото на селфита (а така или иначе, за съжаление, рядко имаме селфита на Ева), и Жени, която е tiny smol и е най-сладичкото човече на света.

from tol to smol

най-яките хора, с които можех да обикалям из София!

тук Хавьо храни гъБъЛи
Не бях ходила в София откакто бях много малка и с удоволствие бих обиколила всяко едно кътче от този град (ако не бях толкова неориентирана, разбира се). Метрото и трамваят са най-забавният начин да обикаляш и е просто жалко, че Силистра не е достатъчно голям град, за да имаме градски транспорт, различен от автобусите до селата и съседните градчета. 







Ядох суши за първи път в живота си и съжалявам, че не съм го направила по-рано - с авокадо определено ми беше любимо. 



Като книжен плъх и книжен блогър нямаше как да не се заровя в Greenwich. In conclusion, I want to say: #lemmelivethere and #ineededmoremoney. (10 points to our team for my perfect reference no one else is going to get.)
Една от най-големите тръпки на състезанието е разбирането, че минаваш напред. Когато след около седем часа чакане на резултати coach-ът ни ме уведоми, че съм минала на полуфинали, не спрях да пищя с Вик в продължение на минута (при което Жени каза, цитирам: "Ето така звучи щастието.") Имаше силни прегръдки и много вълнение, защото Вик щеше да гледа представлението ми за четвърти или пети път, ако не и повече, а Жени и Ева не го бяха виждали преди и нямах търпение да им покажа с каква цел съм отишла в София. :D
След полуфиналите трябваше да чакам още няколко часа да разбера дали минавам на финали. Бяха в СУ и, както и BEST го определиха, университетът прилича на Хогуъртс с всичките си огромни стълбища и високи тавани, и красиви полилеи.
(Спойлер: бях на финалите. Спойлер номер две: бях шеста.)




Хората, които не са били част от B.E.S.T., няма да разберат B.E.ST., колкото и да говориш за него - факт. Но за нас, състезателите, това не е просто състезание по реч и дебати.
За нас, състезателите, означава отборен дух, подкрепа, вдъхновение, мотивация, успехи, талант. Не съм срещала по-сплотени и интелигентни хора никъде другаде. Подобни организации връщат вярата у всекиго, че светът определено има бъдеще и то е в ръцете на нас, младите.
И, както Бачков отбеляза, това е последното ни състезание с този coach и този състав на отбора - така че този пост е за вас. I love y'all.


rocking Bachkov's hat better than Bachkov himself does
(even though he won't admit it)

Monday, April 18, 2016

9 причини да прочетете "Кралица на сенките" на Сара Дж. Маас


Селена Сардотиен, сега Елин Ашривер Галантиус, кралица на Терасен, се завръща обратно в кралство Адарлан след пътешествието си във Вендлин. Състоянието, в което заварва Рифтхолд, нейн дом за почти година, я шокира. Верните ѝ приятели са се променили коренно - Каол, капитанът на Кралската стража, се държи студено с Елин, а кралят на Адарлан е поробил съзнанието на сина си Дориан. Екзекуциите са ежедневие; робите са повече от преди; демони бродят по улиците на града и търсят души, в които да се вселят. 
Не стига това, а и мъжът, унищожил живота ѝ, отново я търси за една последна услуга...

Тя бе огнената наследница.
Тя беше огън и светлина, и пепел, и въглени. Елин Огнено сърце не се прекланяше пред никого и нищо, освен пред короната, която ѝ принадлежеше по законите на кръвта и оцеляването... и триумфа.

1. Прочетете я заради непоколебимите и храбри женски герои, които могат да ти сритат задника във всеки възможен момент. Благодаря на Сара Дж. Маас за невероятните дами 
2. Ала същите тези персонажи обичат страстно и влагат сърце и душа във всичко, което правят.
3. Иска ли питане - магията! Магическата система в поредицата не е нещо невиждано и нечувано, но е също толкова интересна; определено е един от най-добрите аспекти на "Кралица на сенките" и с удоволствие бих прочела нещичко допълнително за знаците и ключовете на Уирда.


4. Историята е толкова завладяваща, че трудно можеш да се откъснеш от нея, веднъж започнеш ли да четеш. Не отричам, че първите в 100-200 страници действието се развива много бавно, но бързото преминаване през първата трета от книга ще ви разкрие епични битки, забавни диалози и изключително прочувствени такива, и обрати, от които свят ще ви се завие!
5. Мъжките герои също не отстъпват на женските и е трудно да не си харесаш поне един... или всичките. (Where the Ronan fans at?)
source: forursmiles.tumblr.com
6. Напрежението и мистерията. Имаме представени трима нови герои, които са от значение, и авторката определено пести каквато и да информация за тях отначало, подклаждайки интереса ни значително.
7. Стилът на писане беше на ниво както винаги, макар и да четох превода (благодаря на Егмонт за предоставеното копие!); може би единствените ми забележки са към "абзаците", съставени от едно-две изречения, които и без това са накъсани. Ако се пренебрегнат обаче, пред очите ни се разгръща невероятният талант на Маас и способността ѝ да ни унищожи с шепа думи.
8. Романсът, въпреки че някои фенове няма да са особено радостни от поетата посока. Аз все пак се насладих на всеки разговор между двойката, защото все пак това са двама от най-остроумните герои в поредицата!
9. Краят не беше мъчителен cliffhanger в стил Рик Риърдън, но това не означава, че ние, читателите, не очакваме издаването на следващата книга с огромно нетърпение. Смятам, че "Кралица на сенките" беше идеален край за една определена част от историята на Елин Галантиус и сега тя има един проблем по-малко на главата си; но се задава война с много, много страшен враг и тръпна в очакване да видя как ще се развие поредицата.

Saturday, April 16, 2016

"Скъпа Елена Сергеевна" - отзив


Учениците от 12 "Б" клас не са се представили добре на изпита си по математика - меко казано. Страхувайки се за бъдещето си, едно от момчетата в групата, Володя, поема инициативата и измисля план как могат да поправят изпитните си материали.
На рождения ден на Елена Сергеевна, тяхната учителка по математика, те пристигат с букет цветя и подарък - на пръв поглед мил жест с цел да създадат един хубав спомен с нея, тъй като им е последна година с преподавателката. Но истинската им цел не е да зарадват жената, а да я принудят да ги извади от лошото им положение, давайки им железния ключ от касата, където се пазят изпитните материали, и позволявайки им да поправят грешките си, за да изкарат достатъчно добри оценки и да влязат в желаните университети.

"Животът като цяло е нещо подло, Елена Сергеевна."

Не бях ходила на театър от години, за което се чувствам просто... глупаво (въпреки че ще се старая да поправя тази си грешка за в бъдеще.) Липсва ми каквато и да е база за сравнение, но имам чувството, че дори и да ходех на театър често, отново щях да остана без думи пред осъвременената версия на "Скъпа Елена Сергеевна", написана преди три десетилетия от съветската авторка Людмила Разумовская. Постановката оживя на силистренската сцена под режисурата на Христо Христов и изиграна от учениците-актьори към Театрално студио "Питър Пан".
Въпреки значителната разлика във времевите периоди, проблемите, които Людмила Разумовская е поставила, са също толкова актуални и сега. Учениците са готови буквално на всичко да отърват кожите си и да си осигурят едно по-добро бъдеще, за разлика от скъпата си учителка по математика - самотна жена, задоволяваща се с най-малкото. Някои от учениците престъпват всякакви граници на поведение и загърбват общоприетия морал, а други, макар и все още желаещи хубаво бъдеще, решават да се откажат от плана, показвайки изключителната сложност на човешката природа. Аз, като ученичка, едновременно разбирах трудностите, през които кандидат-студентите преминаваха, и желанието им да се бунтуват срещу системата заради взаимното им желание за по-добър живот; ала не по-малко мъдрост излезе от устата на прекрасната Елена Сергеевна, опитваща се да поучи кривналите от пътя дванадесетокласници, използвайки дългогодишния си опит. Подобно на истински любяща майка, тя не губи надежда за учениците и продължава да ги убеждава, че това, което правят, е грешно.
Уникалността на спектакъла дойде, разбира се, от перфектната хармония между актьорите, които, макар и все още гимназисти, се бяха отдали напълно на постановката, и техният режисьор. Заразната им любов към театралното изкуство личеше от всяко тяхно движение и всяка промяна в гласа, от която настръхваш. 

Определено не претендирам за професионализъм - далеч не. Но ако ви се отдаде възможност да гледате пиесата "Скъпа Елена Сергеевна", и особено ако играят младите актьори от "Питър Пан", определено не пропускайте, защото това бяха едни от най-добре прекараните час и четиридесет минути от живота ми!

Saturday, April 9, 2016

"Гневът и зората" на Рене Ахдие

След "Героите на Олимп" нищо не беше хубаво, нищо не беше интересно, всичко беше сиво и скучно, и глупаво, и безсмислено. Рядко книга (или поредица) ме оставят с такива чувства. Търсех заместител. Търсих и дирих, и рових, и си седях пред рафтовете, мислено плачейки. Междувременно в чата на блогърите Ева и кака ни Елена тотално се бяха обсебили с "Гневът и зората", което беше и причината да си я поръчам, но дори не пипвах... до началото на пролетната ваканция. Просто така се случи, че инцидентно със Зин четохме книгата заедно, макар и тя да я свърши преди мен. И плакахме заедно. И пищяхме заедно по Халид.

Един живот за една зора. 

Над Хорасан тегне жестоко проклятие.
Младият му халиф Халид ибн ал Рашид е жестоко чудовище - или поне за такъв го смятат всички, тъй като с всеки изгрев над Хорасан той отнема живота на едно момиче, обесвайки я с копринено въженце.
Шахризад ал Хайзуран не е на себе си след загубата на най-добрата си приятелка Шива. Тя се заклева да отмъсти не само за Шива, но и за всички семейства, покрусени след смъртта на обичните си дъщери. Шази не само, че има намеренията да надживее останалите, а и да сложи край на безпричинното клане.
А как ще омае халифа? Чрез приказки, разбира се.
Рискувайки живота си нощ след нощ, Шахризад открива, че истинският Халид само се прикрива зад маската на чудовищен тиранин и с цяло сърце се бори да избута чувствата колкото се може по-назад в ума си, ала това се оказва невъзможно.

Как въобще се случи това?
Защото той не е чудовището, за което го мислех.

По-голямата част от съвременния книжен пазар е залята от стереотипни истории с бели хора, развиващи се или в Европа, или в Щатите. За щастие има автори като Рене Ахдие, които разнообразяват иначе скучното и клишираното ни ежедневие с щипка екзотика. 

Сюжетът е клиширан, знам - колко ли романи не съм чела за любов, която не е трябвало да се заражда на първо време, но после се превръща в изпепеляваща страст; ала самият начин, по който авторката е поднесла разказът за обрулените на ранна възраст от живота Шази и Халид разбиваше сърцето ми и насълзяваше очите ми. 

Ахдие все пак не е забравила и за второстепенните си герои. Деспина, прислужницата на Шахризад, е на пръв поглед забавна героиня с леко сърце, но и тя, подобно на господаря си, носи само маска и трудностите и проблемите ѝ са големи, колкото и тези на останалите. Тя е първият човек, с когото Шази се сближава след като отнемат най-добрата ѝ приятелка. Джахандар също е герой, чиято съдба се промени много в рамките на 400 страници. Отначало поема по грешния път, но се променя достатъчно бързо, за да осъзнае прегрешенията си, и това го издигна много в очите ми. Тарик и Рахим може би бяха единствените герои, чиито гледни точки не ми носеха толкова наслада от четенето, колкото на останалите, но те също допринасят много към сюжета.

Писателката е изпипала всеки един детайл - от богатото, пищно облекло на героите до чуждите подправки, чиито аромати едва ли не усещаш, четейки. Подходяща лексика беше подбрана да се опишат климат и обстановка, към което със сигурност допринасят и родните преводачи. Рядко се наслаждавам на превод толкова много, но в този роман всичко се преливаше идеално!


Имаше малък брой неща, които не ми харесаха, но те идват главно откъм стила на писане. Без значение колко богат и красив е, изреченията често звучат накъсани. Параграфите също бяха прекалено кратки и всяко уж важно нещо беше отделено на нов ред - прекалено използван подход в книгата, който убиваше моментът в някои случаи. Любовта между Шази и Халид отначало също се появява сякаш от нищото, но задълбавайки в сюжета стигаме до реални причини и отговори на всички въпроси.

Това не е обикновена история. Рене Ахдие не е обикновен писател.
"Гневът и зората", нейният феноменален дебют, е невероятна история в стила на "Хиляда и една нощи", съчетаваща в себе си страстна, изгаряща любов, магия, храброст и приятелство и дълго време няма да напусне съзнанието ви. Това е от онези книги, които ви примамват от рафтовете, за да ви пристрастят, държейки ви в плен между страниците си. 

Monday, April 4, 2016

Wrap-Up: Февруари & Март



 Февруари
 През февруари успях да прочета само три книги: Are We There Yet? и Love Is the Higher Law, и двете на Дейвид Лейвитън, и The Lost Hero на Рик Риърдън. 


Are We There Yet е красива история за братската любов. Главните герои се казват Илайджа и Дани. Сега, пораснали, не се разбират особено много, за разлика от детските си години. За да ги сближат отново, родителите им решават да ги заведат на почивка до Венеция, Италия... принудително. Само те двамата. Това, което изглежда като кошмар за двамата братя, се превръща в невероятно, вземащо дъха преживяване. 
Дейвид Левитан е невероятен писател. Страниците (доколкото мога да говоря за такива, четейки на Kindle) са пропити с чувство на меланхолия, любов и нежност, а самият стил на писане на автора е поетичен и чувствен - изключително рядко срещано съчетание. Самото четиво е леко и приятно, а също и изключително кратко, правещо книгата идеална за отпускане. Имаше изключително красиви моменти, дори философски.
Дадох ѝ 3,5/5 звезди, тъй като не беше сред най-добрите книги, които съм чела, но определено бих я препоръчала.


Бях в доста голям застой през февруари, така че реших да продължа с Левитан. 
В Love Is The Higher Law, съдбите на трима герои се преплитат след атентата на 11-и септември - събитие, променило хода на нещата. Когато светът изглежда сякаш е изгубил надежда, Клеър, Питър и Джаспър намират обратно любов и вяра.
Тази книга не ми хареса толкова, колкото предната. За да харесам една книга, за мен е едва ли не задължително да се свържа с нея; да усетя, че с автора мислим по подобен начин, но тук моментите от този вид бяха редки. Поради тази причина оцених новелата с 3/5.


Дойдохме си на думата.
Завърших най-краткия месец от годината с началото на вече една от най-любимите ми поредици, Героите на Олимп от Рик Риърдън, а книгата, както всички знаем, е The Lost Hero ("Изгубеният герой"). Обстойно ревю можете да видите тук.
Не мисля, че е нужно да изразявам любовта си за този роман и въпреки това, ако трябваше да подредя петте книги по това коя обичам най-много, щях да отредя трето място на Изгубеният герой.

Март

Успях да прочета четири тухли (иначе казано ми отне месец, плюс-минус някакви си дни, да прочета всички книги от Героите на Олимп), един "комикс" и първия ми роман на Нийл Геймън. Общо - пет книги и "комикс", защото ще се изхвърля, ако кажа, че са шест.

Единствената причина, поради която не продължих с рецензиите за Героите е нежеланието ми да се повтарям във всеки пост. Първите две книги представиха седмината герои от Великото пророчество, а последните три са съответно всичките им приключения по време на него. Освен сюжетите и епичното развитие на героите (сериозно, Рик Риърдън е БОГ в това отношение!), нямах какво особено да кажа.

source: viria


Мнението ми за "Синът на Нептун" е представено надълго и нашироко в този пост. Това е най-малко любимата ми книга от всичките пет, не защото не е добре написана - дори напротив; но все пак беше страхотно четиво, което оцених с 4/5 звезди.

Сега ще е един от малкото пъти, в които съм човекът с непопулярното мнение. За разлика от хилядите читатели, обявили третата книга, "Знакът на Атина" за техен безспорен фаворит, за мен тя би се наредила чак на четвърто място. Както вече споменах, не се ли свържа с героите в една книга, шансът тя да остане в ума ми за значителен период от време намалява драстично. Затова, без значение колко епични бяха битките и колко се наслаждавах на всяка дума, излязла изпод перото на Риърдън, не успях да харесам книгата достатъчно, затова на нея също ѝ дадох 4/5 звезди.

Последното изречение обаче не важи за последните две книги.
Несъмнено най-любимата ми книга от поредицата, а и една от най-любимите ми за всички времена, е "Домът на Хадес". Плаках единствено повече на последната. Това беше феноменално четиво - обратите бяха на всяка глава поне по един, героите се промениха до неузнаваемост (и въпреки това си остават малките ми, милички съкровища!). "Чичо Рик" определено знае как да разбива сърца и това си проличава и в "Кръвта на Олимп", която Зинети мрази, а аз и Жени обичаме. Фактът, че тази книга е също сред фаворитите ми за всички времена, говори сам по себе си. 


Предпоследното четиво, за което ще говоря в този пост, е "Блендер" на Цуро -- прощавайте, Цветослав Цонев. Комиксът му (който е причината от месеци да няма нови видеота) съдържа двадесет кратки истории, представени по графичен начин. Любимият ми български влогър е успял да събере всички емоции в само 64 страници - включително и важността на кюфтетата в българската култура.
"Комиксът" се чете изключително бързо и честно казано, дори като върл фен на Цуро, сърце не ми даде да оценя книгата с повече от 2 звезди. Но той си го е казал сам - от него много никога не бива да се очаква.


Като за финал, да поговорим за Нийл Геймън!
Прочетох "За щастие, млякото" миналата година по време на Booktube-a-thon. В края на 2015 прочетох сборникът му с разкази "М като магия", който в действителност беше магичен, без да преувеличавам. Това е първият му роман, който чета, и имах изключително високи очаквания - все пак е сред любимите на Зин. Не мога да отрека, че имам над двадесет подчертани места в книгата и, както можете да видите, розови листчета се показват от страниците. Нийл Геймън има невероятен ум и спиращо дъха въображение, но не знам къде беше причината да остана донякъде разочарована от романа. Предполагам е заради празнината в сърцето ми след приключване на втората ми поредица за Пърси Джаксън? Оцених книгата с 3,75, но определено ще я запомня и кой знае - може би в бъдеще като я прочета, ще я оценя дори повече!

А колко книги прочетохте вие през март и коя харесахте най-много? :)