Monday, April 4, 2016

Wrap-Up: Февруари & Март



 Февруари
 През февруари успях да прочета само три книги: Are We There Yet? и Love Is the Higher Law, и двете на Дейвид Лейвитън, и The Lost Hero на Рик Риърдън. 


Are We There Yet е красива история за братската любов. Главните герои се казват Илайджа и Дани. Сега, пораснали, не се разбират особено много, за разлика от детските си години. За да ги сближат отново, родителите им решават да ги заведат на почивка до Венеция, Италия... принудително. Само те двамата. Това, което изглежда като кошмар за двамата братя, се превръща в невероятно, вземащо дъха преживяване. 
Дейвид Левитан е невероятен писател. Страниците (доколкото мога да говоря за такива, четейки на Kindle) са пропити с чувство на меланхолия, любов и нежност, а самият стил на писане на автора е поетичен и чувствен - изключително рядко срещано съчетание. Самото четиво е леко и приятно, а също и изключително кратко, правещо книгата идеална за отпускане. Имаше изключително красиви моменти, дори философски.
Дадох ѝ 3,5/5 звезди, тъй като не беше сред най-добрите книги, които съм чела, но определено бих я препоръчала.


Бях в доста голям застой през февруари, така че реших да продължа с Левитан. 
В Love Is The Higher Law, съдбите на трима герои се преплитат след атентата на 11-и септември - събитие, променило хода на нещата. Когато светът изглежда сякаш е изгубил надежда, Клеър, Питър и Джаспър намират обратно любов и вяра.
Тази книга не ми хареса толкова, колкото предната. За да харесам една книга, за мен е едва ли не задължително да се свържа с нея; да усетя, че с автора мислим по подобен начин, но тук моментите от този вид бяха редки. Поради тази причина оцених новелата с 3/5.


Дойдохме си на думата.
Завърших най-краткия месец от годината с началото на вече една от най-любимите ми поредици, Героите на Олимп от Рик Риърдън, а книгата, както всички знаем, е The Lost Hero ("Изгубеният герой"). Обстойно ревю можете да видите тук.
Не мисля, че е нужно да изразявам любовта си за този роман и въпреки това, ако трябваше да подредя петте книги по това коя обичам най-много, щях да отредя трето място на Изгубеният герой.

Март

Успях да прочета четири тухли (иначе казано ми отне месец, плюс-минус някакви си дни, да прочета всички книги от Героите на Олимп), един "комикс" и първия ми роман на Нийл Геймън. Общо - пет книги и "комикс", защото ще се изхвърля, ако кажа, че са шест.

Единствената причина, поради която не продължих с рецензиите за Героите е нежеланието ми да се повтарям във всеки пост. Първите две книги представиха седмината герои от Великото пророчество, а последните три са съответно всичките им приключения по време на него. Освен сюжетите и епичното развитие на героите (сериозно, Рик Риърдън е БОГ в това отношение!), нямах какво особено да кажа.

source: viria


Мнението ми за "Синът на Нептун" е представено надълго и нашироко в този пост. Това е най-малко любимата ми книга от всичките пет, не защото не е добре написана - дори напротив; но все пак беше страхотно четиво, което оцених с 4/5 звезди.

Сега ще е един от малкото пъти, в които съм човекът с непопулярното мнение. За разлика от хилядите читатели, обявили третата книга, "Знакът на Атина" за техен безспорен фаворит, за мен тя би се наредила чак на четвърто място. Както вече споменах, не се ли свържа с героите в една книга, шансът тя да остане в ума ми за значителен период от време намалява драстично. Затова, без значение колко епични бяха битките и колко се наслаждавах на всяка дума, излязла изпод перото на Риърдън, не успях да харесам книгата достатъчно, затова на нея също ѝ дадох 4/5 звезди.

Последното изречение обаче не важи за последните две книги.
Несъмнено най-любимата ми книга от поредицата, а и една от най-любимите ми за всички времена, е "Домът на Хадес". Плаках единствено повече на последната. Това беше феноменално четиво - обратите бяха на всяка глава поне по един, героите се промениха до неузнаваемост (и въпреки това си остават малките ми, милички съкровища!). "Чичо Рик" определено знае как да разбива сърца и това си проличава и в "Кръвта на Олимп", която Зинети мрази, а аз и Жени обичаме. Фактът, че тази книга е също сред фаворитите ми за всички времена, говори сам по себе си. 


Предпоследното четиво, за което ще говоря в този пост, е "Блендер" на Цуро -- прощавайте, Цветослав Цонев. Комиксът му (който е причината от месеци да няма нови видеота) съдържа двадесет кратки истории, представени по графичен начин. Любимият ми български влогър е успял да събере всички емоции в само 64 страници - включително и важността на кюфтетата в българската култура.
"Комиксът" се чете изключително бързо и честно казано, дори като върл фен на Цуро, сърце не ми даде да оценя книгата с повече от 2 звезди. Но той си го е казал сам - от него много никога не бива да се очаква.


Като за финал, да поговорим за Нийл Геймън!
Прочетох "За щастие, млякото" миналата година по време на Booktube-a-thon. В края на 2015 прочетох сборникът му с разкази "М като магия", който в действителност беше магичен, без да преувеличавам. Това е първият му роман, който чета, и имах изключително високи очаквания - все пак е сред любимите на Зин. Не мога да отрека, че имам над двадесет подчертани места в книгата и, както можете да видите, розови листчета се показват от страниците. Нийл Геймън има невероятен ум и спиращо дъха въображение, но не знам къде беше причината да остана донякъде разочарована от романа. Предполагам е заради празнината в сърцето ми след приключване на втората ми поредица за Пърси Джаксън? Оцених книгата с 3,75, но определено ще я запомня и кой знае - може би в бъдеще като я прочета, ще я оценя дори повече!

А колко книги прочетохте вие през март и коя харесахте най-много? :)