Friday, August 28, 2015

Историята зад "И заживели щастливо": "Островът на изгубените" на Мелиса де ла Круз || The story behind "And they lived happily ever after": "The Isle of the Lost" by Melissa de la Cruz

Огледалце, огледалце на стената, кой е най-злият на Земята?




Една огромна част от детството ми бяха филмите на Дисни, които съм гледала по сигурно десет-двадесет пъти. Нямах нищо против историите за безпомощни принцеси, спасени от принца на бял кон, нито да знам, че в края доброто винаги ще възтържествува. Но пораснах. Сега като знам, че зад действията на злодеите има мотиви, те са ми някак по-интересните, а принцесите ми станаха скучни и сега предпочитам да чета за силни и борбени жени, които разбиват стереотипа, че си или само умна, или само красива.
В тази книга има от всичко това по много.
Въпреки че отначало нямах особено намерение да чета най-новата книга на Мелиса де ла Круз - "Островът на изгубените" - Егмонт ми дадоха великолепната възможност да я прочета преди издаването ѝ, за което много им благодаря.

Някога чудели ли сте се какво се случва със злодеите след "и заживели щастливо"?
През погледа на Мелиса де ла Круз и Дисни изглежда така: Крал Звяр и Кралица Бел управляват Съединените Щати на Аурадон - място на вечно щастие и почти може да се нарече рай.
На Островът на изгубените живеят всички злодеи - някои дори върнати от отвъдния свят, за да продължат да страдат. Историята се разказва от гледните точки на децата на четирите най-големи злодеи. Мал е дъщерята на Злодеида, Джей е синът на Джафар, Карлос е синът на Круела де Вил, а Иви - дъщерята на Злата кралица. Целият им живот се състои в това да докажат, че са като родителите си - зли, без капчица милост в сърцата им, изгнили, но за съжаление не спират да се провалят в това си начинание. Преди да се появи нещо, което може да докаже покварата в сърцата им...

Книжката е перфектна за разпускане и изключително лесна за четене, за което помага оригиналния сюжет, прекрасния стил на писане и многото забавни, очарователни моменти. Не мисля, че има начин да останеш безразличен към който и да е от героите, които сами по себе си за мен са уникални и прекрасно развити. Те са извън стереотипа по всеки параграф, но за това можете да прочетете повече тук.

Бих препоръчала "Островът на изгубените" не само на по-малките, ами и дори и на вече порасналите деца. Мелиса де ла Круз има силата да накара всеки да се посмее и може би дори мъничко да си поплаче от носталгия към детството. 

Прочетете ревютата и на ЕваЕленаКая и Ана! :)

***

Mirror, mirror on the wall, who's the baddest of them all?


Disney was a huge part of my childhood. I've watched The Lion King way too many times to
remember the exact number (and Mufasa's death still makes me sad just thinking about it). I always hid my face behind a pillow whenever I saw the Evil Queen from Snow White. I kept dreaming of Fairy Godmather from Cinderella. But I never really thought of what happened to the villains. I was happy to see them die. I was happy to see good winning over evil again and again, and again.

In "The Isle of the Lost", USA - United States of Auradon - is a happy, heaven-like place, ruled by King Beast and Queen Belle. Twenty years ago, King Beast brought back to life all the villains, banished them to the Isle of the Lost under a protective dome and cursed them to live without magic. The story is told by Mal, daughter of Maleficent; Jay, son of Jaffar; Evie, daughter of the Evil Queen; and Carlos de Vil, son of Cruela de Vil. Their whole life is trying to please their parents' only wish - to be as evil as they once were.


This is a perfect read for anyone who wants a breath of fresh air from all the repetitive books that keep being published. The book is easy to read, thanks to the unique plot, the beautiful, even enchanting, writing style, and the characters you cannot help but fall for.
I recommend "The Isle of the Lost" to every hardcore Disney fan and every adult who is still a child deep inside his/her soul.

Tuesday, August 25, 2015

Хората четат все по-малко?


Във Фейсбук имаме един голям чат за book bloggers. Малко по-рано днес някой изпрати статия, контрираща твърдението, че все по-малко хора четат и всички задружно се съгласихме, че четящите НЕ намаляват. Напротив - увеличават се, и то драстично.
Въпреки че смея да се нарека редовен читател от едва две години, от мъничка се помня с книга в ръка. Бях хвалена от възрастни заради това, че чета. Все още съм най-често запомняна с тази ми черта - дотолкова, че когато през пролетта посетих старото ми училище, за да "рекламирам" ЕГ, старата ми учителка по труд и техника ме попита "Нали все още четеш толкова много?". Стана ми хубаво, защото точно тази учителка ме надъха да прочета "Баскервилското куче" на Артър Конан Дойл, сега една от най-любимите ми книги.
Но заедно с въпросите "Можеш ли да ми препоръчаш книга?" и "Нали все още четеш толкова много?" чувам още нещо, казвано най-често от "интелигентно възвишени" личности: "Хората четат все по-малко, похвално е да четеш."
Допреди една година щях да се съглася с вас и да се оплаквам за липсата на читатели. Сега ви се присмивам на "възвишеността"  и "интелекта". Присмивам ви се на това, че намирате четенето за дейност, присъща само на едни такива сноби като вас, и все пак продължавате да се оплаквате, че никой не четял.
Най-известните Booktubers имат десетки хиляди абонати, някои дори са стигнали сто хиляди. Фейсбук групата "Какво четеш" достигна над 20000 члена за краткия период от една година. Следвам редовно около двадесет български книжни блога и се старая да откривам все повече. Аз и още няколко блогърки създадохме страница във Фейсбук на книжна тематика и сме близо до 400 харесвания за по-малко от седмица. Когато се разхождам в парка в Силистра, виждам четящи хора. Когато пътувам с автобуса, виждам четящи хора, които, като мен, увлекат ли се още малко в книгата, ще си пропуснат спирката. Заемала съм копието ми на "Вината в нашите звезди" на петима човека; заех "Задната къща" на бившата ми госпожа по музика, а тя ми даде "Книга за операта".
Джон Грийн и Е. Л. Джеймс върнаха хората в книжарниците, за добро на света и за ужас на литературата. Но може би някой друг път ще говоря за проблемите ми с тях. Е-четците скоро едва ли ще заменят хартиената книга поради редица причини, но благодарение на съществуването им чета повече.
Не, литературни сноби, хората НЕ четат по-малко. Хората четат все повече и повече. Литературата е станала по-разнообразна. Благодарение на технологиите, за които другите някои толкова роптаят, мога да чета в таксито или в автобуса, докато чакам на спирката или на дълга опашка - възможностите са безкрайни.
Литературата е оцеляла толкова, толкова дълго - и скоро няма намерение да умира.

Monday, August 24, 2015

Когато любимият ти художествен герой умре

Всички сме били в тази ситуация - без значение дали читатели или филмови маниаци, винаги нечий любим герой е застрашен. Valar Morghulis или "All men must die", ако не говорите висок валериански. 
Този пост е за героите, които абсолютно не заслужаваха смъртта си.
Този пост е за героите, които насилствено ни бяха отнети.
Този пост е за безпощадните автори и режисьори. Защо ви трябваше да ни изтръгвате сърцата?!
Надявам се да можете да се свържете към описаните етапи. И силно се надявам да не ви върна към моментите, когато всичко е изглеждало добре, преди светът да рухне за вас.

1. Щастливи сте, всичко е добре. Погледът ви минава през страниците без да подозирате какво ще се случи. 



2. Моментът настъпва... 



3. И сълзите ти избухват.



4. Отричаш смъртта до последно. Този герой е жив, просто е затворил очи, защото е уморен, по дяволите. Може да диша... просто няма пулс.


5. Може и да замериш стената с книгата. И да се търкаляш по пода. И да намокриш страниците със сълзите си. 


6. Ако си като мен, оплакваш се на приятел по Facebook. Ако приятелите ти до един са като Зин, ще се забавляват на твой гръб, защото те вече са минали през смъртта на точно тези герои милиони пъти.

7. Затваряш книгата (или спираш филма) и се заклеваш никога да не говориш за това отново. 


Отдавна ми се правеше списък на подобна тематика и докато четях поста на Ева, се вдъхнових. Така че нека задружно благодарим на Ева!

Saturday, August 22, 2015

"Вдъхновения" - 19.08.2015г.

 "Фотографията - това е изкуството да наблюдаваш." А аз винаги съм наблюдавала заобикалящия ме свят. 

Присъствах на третата изложба на Мила от The World Through My Lens, която се случи на 19-и август - световния ден на фотографията. Каква по-перфектна дата за събитието?! Редакторът на списание HUMANUS, Димитър Пецов, организира цялото събитие с помощта и на Регионална библиотека "Партений Павлович", а отделно ме покани да вляза и в ролята на "журналист".
Вдъхновението, идващо от снимките на Мила, изпълни целият първи етаж на библиотеката. За пореден път се убедих не само колко страхотна и свежа личност е, а и също, че Силистра е дом на много талантливи, очарователни хора.
Повече снимки можете да видите в нейния блог.

Приказен каменен свят

Сто години самота

В този край на света вятърът люлее нивите

Рила пее

Слънца, пламтящи в небесата

Пролетно пробуждане

Златна Добруджа


Пожелавам още много успехи на Мила и, разбира се, още много изложби. И дано скоро са извън територията на Силистра. :)

Wednesday, August 19, 2015

Пробуждането на Селена Сардотиен: "Среднощна корона" от Сара Дж. Маас || The awakening of Celaena Sardothien: "Crown of Midnight" by Sarah J. Maas

Ревюто съдържа спойлери за първата книга от поредицата - "Стъкления трон". За нея можете да прочетете тук. Копието ми е предоставено от издателство Егмонт, за което много им благодаря.



 Селена Сардотиен вече е кралският шампион и служи на короната като асасинът на Адарлан - тайното и смъртоносно оръжие на краля. Но никой не знае нейната тайна - тя не убива. Душата ѝ се разкъсва между любовта към най-близките ѝ и задълженията.
 След десет години унищожение и забрана на магията в кралство Адарлан, тя бавно започва да се пробужда. Дориан го усеща, Селена също. Не знаят в какво ще се забъркат.

 "Среднощна корона" е книга, която меко казано обичам в момента. Изумена съм от драстичното развитие на героите само за една книга. Дориан сега не е просто заслепен от любов младеж - в негово лице виждаме истински достоен престолонаследник, готов да се бори срещу деспотството на собствения си баща. Той вече не е в неговата сянка. Същото важи и за Селена - тя най-накрая се превърна в героинята, която очаквах да видя в "Стъкления трон". Миналото ѝ е мрачно, но бъдещето ѝ далеч не изглежда такова. Осъзнала важността си, тя е готова да се бори. За себе си. За обичните си. За Ерилея.

source: maixsa.tumblr.com

 Действията в света на Сара Дж. Маас сега не се въртят само около Рифтхолд и Ейлве. През целия ход на книгата читателят научава за историята на кралство Терасен и благородническите родове, кралският двор на Вендлин, вещерските кланове и религията Уирда.

От 2.5 звезди на първата книга към 4 на втората. Все още имам някои проблеми с поредицата, но "Среднощна корона" беше перфектното продължение. Очаквам с нетърпение да прочета третата книга и после като всички останали да очаквам издаването на четвъртата в началото на септември.

Пазете се от Селена Сардотиен. Яростта в нея е пробудена и не се страхува да отмъсти на всички, които са ѝ причинили зло. 

~

 Celaena Sardothien is the King's Champion now, and Adarland's secret weapon. But while she is playing loyal to the crown, she is keeping a secret from everybody - she fakes the death of her victims. And this puts the lives of her beloved ones in jeopatrdy. Her soul is torn between duty and love; between the wish to save her own life and the life of those she cares the most.

 Ten years have passed since the King of Adarland outlawed magic but it is slowly awakening. Dorian and Celaena can feel it. Little do they know what will happen once they start messing up with magic.

Crown of Midnight was definitely worth reading. Throne of Glass left me disappointed but somewhat still intrigued. I wanted to know what will happen, and after everybody kept telling me how much better the second book was, I drowned into the world of Erilea once again.
 Boy, did I love it.
 The huge character development left me amused with how much can be done in just a single book. Dorian isn't just a lovesick youngster anymore - he is the true Crown Prince and a true Havilliard. Grown up from his father's shadow, he can take decisions on his own. He fears no one, not even the King, and he is going to rebel against him. Celaena is finally the character I wanted her to be in the first book - not the perfect assassin, but a reliastic person. We get to know her past and the way it has shaped her, and even though it's dark, her future looks bright. Celaena has realized how important she is and is ready to fight. For herself. For her beloved ones. For the world of Erilea.


We also learn the history of the different kingdoms, not only what's going on at the Palace. It isn't only Adarland - it's Terrasen, Eylwe, Wendlyn; it's the religion of Wyrda and the Witch clans. 

From 2.5 stars to 4. I still have some issues with the series, but Crown of Midnight is a perfect sequel. I cannot wait to read Heir of Fire and then the newest book in the series, yet to be released - Queen of Shadows.

Wednesday, August 12, 2015

Booktube-A-Thon 2015 {Failure} Wrap Up


Може да съм, а може и да не съм се провалила в Booktube-A-Thon тази година. Снимката показва всички книги на хартия, които прочетох: "За щастие, млякото" на Нийл Геймън и илюстрирана от Скоти Янг, "Всички наши места на Дженифър Нивън и "Скарлет" на Мариса Мейър. Отделно прочетох Through The Woods на Емили Карол, "Оскар и розовата дама" на Ерик Еманюел-Шмит и "Glitches", отново на Мариса Мейър. Щях да прочета и "Queen's Army", но я завърших час след края на маратона.

Провалила ли съм се? Най-вероятно. 
Наваксах ли с предизвикателството си в Goodreads да прочета 45 книги тази година? Определено.
Което ме кара да мисля, че не съм се провалила толкова много, но с четенето на две книги без картинки или с повече от 100 страници за цяла седмица сякаш не изглежда толкова много.

За "Всички наши места" и "Скарлет" вече имам рецензии: тук и тук. За останалите книги нямам намерение да пиша, въпреки че сред тях имам някои наистина любими, така че ето кратки обобщения за всяка от тях.


"Оскар и розовата дама" на Ерик Еманюел-Шмит е историята на момче, болно от рак, което в рамките на 12 дни си представя как пораства с десет години подред - така му е казала неговата Маминка Роза. 
Смятам, че щях да оценя книгата много повече, ако не бързах да я прочета, за да отмета поредното предизвикателство (в случая, прочетох една от любимите книги на Зин.) Историята е трогателна, поучителна и изключително красива. Дадох ѝ 4/5 звезди. Определено препоръчвам, ако сте в настроение за нещо, което има потенциала да ви разбие сърцето. :')





Through The Woods е сборник с разкази, до един с концепцията, че всичко страшно идва от гората. Илюстрациите са повече от невероятни, историите са зловещи, въпреки че мен далеч не ме уплашиха толкова много, а аз се плаша лесно. :D Оцених я с 4 звезди.







"За щастие, млякото" на Нийл Геймън е една от най-очарователните книги на света! Млякото вкъщи е свършило, а мама я няма, затова бащата се заема да купи. И ей така го отвличат извънземни, той се "спасява" като пътува двеста години назад във времето и попада при пирати, там вече бива наистина спасен от професор-стегозавър с машина на времето (spoiler alert: не се нарича летяща машина на времето.)
Забавна и изключително интересна, много по-подходяща за четене преди сън, отколкото Through The Woods - далеч няма да ви уплаши толкова.





Glitches е предисторията към "Синдер", където имаме шанс да видим бащата на приемното семейство и "интегрирането" на Синдер към едно общество, което мрази киборги. Единствената, която не я мрази, е Пеони, Гаран никога го няма да я защити, а Адри я намира за безполезна. Историята ми се стори повече от тъжна, макар и само 36 страници.






Ако ви е интересно как са се справили другите блогъри, вижте постовете на ЖениЗинВики и Ева (най-вероятно пропускам някого, но се чувствайте свободни да пишете в коментарите как сте се справили!)

Saturday, August 8, 2015

Когато Червената шапчица срещне Пепеляшка: "Скарлет", Мариса Мейър (Лунните Хроники #2) || Red Riding Hood meets Cinderella in "Scarlet", Marissa Meyer (The Lunar Chronicles #2)

Рецензията съдържа спойлер за първата част от поредицата - "Синдер". За нея можете да прочете тук. Благодаря на "Егмонт" за книгата!



 Червената шапчица сега се казва Скарлет Беноа. Живее във фермата на баба си - Мишел Беноа, - а тя е изчезнала безследно преди почти три седмици.
Големият лош вълк е уличен боец и се подвизава просто като Вълка. Той има нужната информация за Мишел Беноа и може да помогне на Скарлет. А може би ще я въвлече в нещо дори по-голямо, свързано с дългогодишно пазени тайни.
 Междувременно, след като Синдер разбира, че е изгубената принцеса Селена, успява да избяга от затвора с помощта на доктор Ърланд и се среща с Капитан Трън - саркастичен, забавен и малко глуповат, но притежава космически кораб, с който могат да избягат.
 Император Каито - сега по-отговорен и зрял - се опитва да открие бегълката, за да предотврати война между Луна и Земята, но безуспешно. Съдбата на Източната република зависи от него.

source: arobynnhamel.tumblr.com


 Докато "Синдер" беше впечатляващо начало за поредица, "Скарлет" беше изумително продължение, което ме остави без дъх, четейки. Един възел се разплете, за да се заплете друг след него. Един проблем решен, за да се появи нов. Отношенията между Земя и Луна са по-обтегнати от всякога, а този, който е готов да възстанови мира, все още не може да осъзнае товара, който носи върху плещите си.
 Няколко дребни недостатъка бяха развитието на новите герои, най-вече Скарлет, върху чиито мисли, чувства и предистория можеше да се наблегне още малко, както и новия любовен интерес, който от малки искрици премина във фурия от чувства, но пренебрегнем ли тези дребни детайли, книгата е близо до съвършенството.
 Две абсолютно различни главни героини. Две абсолютно различни истории. Това е научно-фантастичният преразказ на приказния свят, с който сме израснали. И резултатът от сливането на така любимите ни истории е повече от брилянтен.

+++

This review contains spoilers for "Cinder". You can check out its review here.



 Red Riding Hood is now Scarlet Benoit. She lives with her grandma - Michelle Benoit - in her farm. But now Michelle is missing without a trace and it's been three weeks since Scarlet last saw her.
 Big Bad Wolf is a street fighter and they call him the simple Wolf. He has the information Scarlet needs to find her grandma and can help her. But Scarlet is going to reveal long-kept secrets for her family, her past, and even her true self.
 Meanwhile, Cinder - or shall we say Princess Selene - is thinking of ways to escape from prison. There she meets Captain Thorn - sarcastic, funny, and kind of stupid. And has a spaceship to help them escape.
 Kaito, the new emperor of the Eastern Commonwealth, is trying to find Cinder - but unsuccessfully. Queen Levana is threating the Earth with war. The destiny of the country depends on the emperor. Is Kaito going to make the best decisions, like his father did?

source: inkyopinions.tumblr.com


 "Cinder" was a great first installment. "Scarlet" is ready to blow your mind. One problem was solved for another to show up. Secrets were revealed one after another. 
 The new characters could've been developed a bit better, especially Scarlet whose backstory we barely know. Same goes for the new couple - from almost no emotions at all, the love exploded, which felt a bit unrealistic. But despite these small problems, this sequel was close to perfection.
 Two absolitely different main heroines. Two absolutely different stories. This is the sci-fi retelling of the fairy-tales we've grown up with. And the result of mixing them is more than brilliant.

Wednesday, August 5, 2015

"Всички наши места" на Дженифър Нивън

Отварям книгата за първи път, чета първото изречение. Стомахът ми се свива и усещам буца в гърлото си...

Бележка към себе си: спри с високите очаквания към книгите.
Сега късам бележката на много малки парченца, оставям я настрани и мислено пиша една нова с всички хубави неща за "Всички наши места".

В Индиана, на шест етажа от земята, от едната страна на камбанарията е застанал Тиодор Финч. Шантавелкото. Всеки ден в главата му има нова идея за самоубийство, но всеки ден намира нещо ново, което да придаде смисъл на живота му.
От другата страна на камбанарията е Вайлет Мърки (въпреки че скоро ще получи ново име.) Преди пълната с живот съавторка на уеб-списание, сега прекършена след смъртта на сестра си, е на път да сложи край на живота си.
В този момент Финч я вижда и спасява живота ѝ. Дали срещата им е била съдба никой не знае, но е променяща и за двамата. Момиче научава тайните за живота от момче, което търси начини да умре.
source: www.existing-shadows.tumblr.com
Приятелството им започва с правене на общ проект по география - обикаляне на Индиана и търсене на чудесата ѝ.

След високите мнения на Айви, Зин и Ева наистина очаквах тази книга да ме остави без дъх и да ме промени поне малко, но за съжаление нищо такова не стана. Напомняше ми на книгите на Джон Грийн - с изключение, че беше няколко идеи по-добра. За първи път срещам добри и точни описания на ментални заболявания - нещо, което напоследък е често срещано в YA литературата, но никога представено достатъчно добре. Засегната е и темата за домашното насилие, въпреки че можеше да е разгърната малко повече.
Щастието, странно как, струи от страниците. Съществува във всеки един цитат, изпратен от Финч или Вайълет и във всяко едно посетено чудо - защото "не е важно какво взимаш, а какво оставяш", а те оставят спомени и наслада от познанство, което нямаше да съществува, ако те не бяха живи.

Не харесах книгата толкова, колкото ми се искаше, но "Всички наши места" е наръчник как да търсиш и цениш живота и аз го следвам. Ценя живота, местата около мен, които може да са грозни за някои, но не и за всички, и символите. Още повече се научих да гледам за символи, защото най-дребното нещо в точното време, на точното място може да промени живота ти.