Saturday, December 12, 2015

The Masterpost (или може ли един пост за цели три неща да замести неактивността ми)

Училището може да е меко казано кофти. Ето, не бях публикувала нищо цели два месеца и една седмица (Кати следеше времето стриктно), защото училището ми убиваше желанието; да не говорим, че през октомври и ноември не съм чела ни-щич-ко и едва сега, през декември, започнах да чета отново.
Два месеца неактивност обаче не означават, че дните ми са били непременно скучни или че нямам за какво да разкажа. Дори напротив.
Но нека започна от самото начало.


Едно от първите неща, които ми се случиха за учебната година, беше YES - или Kennedy Lugar Youth Exchange & Study, което е състезание за една година стипендия за обучение в Щатите. Стигнах до втори кръг от общо три, но, честно казано, не се почувствах никак зле. (Добре, де, беше ми зле за Половин ден.)

YES се проведе във Варна. Там ядох от любимата си пица, пих фреш от грейпфрут, баща ми ми даде късметчето от кафето си; по-късно през деня пих и мокачино от автоматите на Лаваца. Разбира се, не пропуснах да обиколя, макар и малка, част от Морската градина и да си направя разходка край морето.


***

Макар и с едноседмично закъснение, в училище празнувахме Хелоуин в началото на ноември. Подготвяхме декорациите близо месец - рисувахме призрачни лица по парцали, които после поставихме върху надути балони, за да изглеждат като истински призраци, опънахме изкуствени паяжини по волейболната мрежа, изработихме надгробни камъни от стиропор, правихме хартиени гирлянди (само окачването на които отне няколко часа и ни скъса нервите), имаше купи с бонбони навсякъде и мястото беше осветено главно от огромно количество свещи. Крайният резултат беше вълшебен. 


За да придадем атмосфера, имахме поставени различни задачи. Аз си избрах да гледам на ръка, а бях също и нумеролог, и всички бяха впечатлени от "уменията" ми (то пък и то едни умения). Понякога все още се намира човек да ме спре по коридорите в училище и да ме помоли да му гледам на ръка или на числа, защото, какво да ви кажа - аз съм изключително една добра малка вещица. И дори, ако познавах човека по-добре, лесно правех връзка към истинската му личност или дори зодиакалните знаци.

Накрая замерихме Маккинли с торта. Няколко торти.


 
 













***

 


В края на ноември беше вторият регионален турнир на BEST за тази учебна година. Ако ме следвате от повече време, знаете, че през април бях в Бургас по повод същото състезание (а ако не знаете, тук можете да прочетете за три от най-прекрасните дни тази година).


all hail на Михаела размазаните снимки. ама пък е. Artsy

Бяхме общо седем човека - достатъчно, за да си изкараме три страхотни дни в Русе.

На състезанието в Бургас участвах с original oratory, но тъй като усетих, че не ми е най-силната страна, а и Майкъл още миналата година ме беше посъветвал да се пробвам с поезия или проза, аз действително участвах с проза. Рецитирах откъс от Dandelion Wine на Рей Бредбъри - пък вие, редовните ми читатели, знаете, че стане ли дума за Бредбъри, цялото ми тяло се наелектризира и малкото ми, обсебено от книги, сърчице започва да подскача бързо. (И в крайна сметка се оказа, че едно момиче от обора е чело книгата до половина, и още като го четох за първи път пред хора, тя стана и ме прегърна, и крещяхме, защото обичаме тази книга толкова много. (И Пратчет харесва!))

Още от октомври знаех, че Вик сме от един и същи регион, североизточния, което означаваше, че ще се видим в Русе. Със стъпването ми в гимназията се оглеждах за сладкото ѝ личице и когато я видях, моето личице меко казано грейна. Имаше много прегръдки и fist bumps, и highfives в първите минути, откакто се бяхме видели. А да не ви говоря за всичките прегръдки после...

над 150 човека, кой от кой по-готин

рисунките в стаята на Вик
твърде. много. сладки. кученца. голямото кафяво куче отляво се казва Поничка, това отдясно е Кольо - Колеца. това по средата не го знам, то просто реши да се нареди за снимка
(имам и видео на катерица, снимано в двора на училището, но е с отвратително качество. кодапрайш)
Това бяха най-отличителните неща, които ми се случиха за тези два месеца отсъствие. Но ако трябваше да вписвам всичките разговори, накарали ме да се превивам от смях, и моментите, когато съм искала просто да плача от щастие, този пост щеше да стане... километричен, меко казано.
Запознах се с много нови хора, преоткривах се, прочетох един тон поезия, снимах множество красиви залези и дори по-красиви селфита, и красиви селфита на фона на красиви залези, усвоих изкуството на очната линия и сенките за очи и все още упражнявам попълването на вежди. И така нататък, и така нататък.